Смъртоносно бяло

Той разбра, че не е прикрил първата си мисъл, когато тя се наведе напред и промълви:

– Знам какво си мислиш. Не съм се отървала от нашето. Не съм.

– Не започвай, Шарлот – каза Страйк с усещането, че твърдата почва под него започва да се напуква и размества.

– Изгубих го...

– Няма да слушам това отново – отсече той с предупредителна нотка в гласа си. – Тъпо е да се връщаме към неща отпреди две години. Не ме е грижа.

– Направих си тест в дома на майка ми...

– Казах, че не ме интересува!

Той искаше да си тръгне, но сега тя бе дори още по-бледа, устните й трепереха и се взираше в него с до болка познатите зелени очи с ръждиви точици в тях, в които проблеснаха сълзи. Издутият корем все така не изглеждаше част от нея. Той не би се изненадал, ако тя повдигнеше тениската си, за да покаже възглавничка отдолу.

– Иска ми се да бяха твои.

– Да му се не види, Шарлот...

– Ако бяха твои, щях да съм щастлива от предстоящото.

– Не ми ги пробутвай тия. И ти като мен не искаше деца.

Сълзите вече течаха по бузите й. Тя ги избърса със силно треперещи пръсти. Един мъж на съседната маса се преструваше, че не поглежда към тяхната. Винаги остро долавяща ефекта, който упражняваше върху околните, Шарлот метна на подслушвача поглед, който го накара забързано да се заеме с тортелините си, после гризна нова солета и задъвка плачейки. Накрая отпи вода, за да преглътне, посочи корема си и прошепна:

– Съжалявам ги. Само това чувство изпитвам: жалост. Съжалявам ги, защото аз съм тяхна майка и Джаго е техен баща. Какъв старт в живота само. В началото се мъчех да измисля начини да умра, без да ги нараня.

– Престани да си толкова вгледана в себе си – рязко изрече Страйк. – Те ще имат нужда от теб все пак.

– Не искам никой да се нуждае от мен, никога не съм го искала. Желанието ми е да съм свободна.

– За да се самоубиеш?

– Да. Или да се опитам да те накарам отново да ме заобичаш.

Той се наведе към нея.

– Ти си омъжена. Бременна си с неговите деца. Между нас всичко е свършено.

Тя също се наклони напред, а мокрото й от сълзи лице бе най-красивото нещо, което бе виждал. Усещаше аромата на „Шалимар“ по кожата й.

– Винаги ще те обичам повече от всеки друг на този свят – заяви тя, бяла като стена и зашеметяващо хубава. – Знаеш, че това е истината. Обичах те повече от всички в семейството си, ще те обичам повече от децата си, ще те обичам на смъртното си легло. Мисля си за теб, когато двамата с Джаго...

– Продължиш ли, ставам и си отивам.

Шарлот отново се облегна на стола си и се вгледа в него, сякаш бе приближаващ насреща влак, а тя бе вързана за релсите.

– Знаеш, че е истина – изрече с дрезгав глас. – Знаеш го.

– Шарлот...

– Отгатвам какво ще кажеш – прекъсна го, – че съм лъжкиня. Такава съм. Лъжкиня съм, но не и за важните неща, за тях никога, Блуи.