Смъртоносно бяло

– Да.

– Беше продал земя и ипотекира повторно лондонския си имот, прехвърли ми всички добри картини. Накрая вече дори се опитваше да ми продаде някои от притежанията на Дрънкалото. Беше... малко неловка ситуация.

– В какъв смисъл?

– Аз продавам стари майстори – отвърна Дръмънд. – Не купувам картини с петнисти коне от някакъв неизвестен фолк художник от Австралия. В знак на уважение към Джаспър уредих някои от тях да бъдат оценени от мой човек в „Кристис“. Единствената с някаква парична стойност бе картина на петниста кобила и жребче...

– Мисля, че съм я виждал – каза Страйк.

– ...но и тя струваше дребни пари – посочи Дръмънд. – Шикалки.

– Колко приблизително?

– Пет до осем хиляди пряко сила – отвърна Дръмънд пренебрежително.

– За някои хора са доста много шикалки – подхвърли Страйк.

– Драги ми приятелю – рече Хенри Дръмънд, – не биха стигнали за ремонт и на една десета от покрива на Чизъл Хаус.

– Но той е обмислял да я продаде, така ли? – попита Страйк.

– Заедно с дузина други – отговори Дръмънд.

– Останах с впечатление, че госпожа Чизъл е особено привързана към тази картина.

– Не мисля, че желанията на съпругата му бяха от голямо значение за него накрая... О, господи – въздъхна Дръмънд, – много е трудно. Не ми се ще да съобщя на семейството нещо, за което знам, че ще им причини единствено болка и гняв. Те и така страдат.

Той почука с нокът по зъбите си.

– Уверявам ви, че причината за обаждането ми не може да има нищо общо със смъртта на Джаспър.

И въпреки това си личеше, че се двоуми.

– Трябва да говорите с Рафаел – каза той, като подбираше думите си внимателно, – защото ми се струва... възможно е... Аз не харесвам Рафаел – повтори, сякаш вече не бе дал ясно да се разбере, – но намирам, че е извършил нещо достойно сутринта, когато баща му е починал. Поне аз лично не мога да видя каква изгода е имал от това и ми се струва, че мълчи по въпроса по същата причина, по която и аз не го обсъждам. Като член на семейството е в по-добра позиция от мен да прецени как да постъпи. Говорете с Рафаел.

Страйк остана с впечатлението, че на Дръмънд по-скоро му се ще Рафаел да се покаже в лоша светлина пред семейството.

На вратата се почука. Русата Лусинда провря глава вътре.

– Госпожа Рос не се чувства много добре, Хенри. Ще си тръгва, но би искала да ти каже довиждане.

– Да, добре – каза Дръмънд и се изправи. – Боя се, че не мога да ви бъда полезен повече от това, господин Страйк.

– Признателен съм ви, че ме приехте – отвърна Страйк и също стана, макар и с трудност, при което отново хвана бастуна си. – Може ли да задам един последен въпрос?

– Разбира се – кимна Дръмънд.

– Говори ли ви нещо фразата „той е поставял коня на тях“?

Дръмънд изглеждаше искрено озадачен.

– Кой е поставил коня... къде?

– Не се ли сещате какво може да значи?

– Нямам никаква представа. Ужасно съжалявам, но както чухте, чака ме клиентка.