Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— О! — обади се лекарят, като се засмя пресилено.
Шарни не обърна внимание, че го прекъсват.
— Бих обичал — продължи Шарни — омъжена жена. Бих я обичал с тази дива любов, която те кара да забравиш всичко. Е, добре, бих казал на тази жена: остават ни на тази земя само няколко хубави дни, другите, извън любовта, могат ли да се сравнят с тях! Ела, любима, докато ти ме обичаш, и аз ще те обичам, животът ни ще бъде живот на избраници. А после? Добре, после е смъртта — същият живот, какъвто водим сега.
„Значи да достигнем сладостта на любовта.“
— За един бълнуващ много умно казано — тихо рече докторът, макар този извод да бе най-общ.
— Ами децата й! — извика изведнъж гневно Шарни. — Тя няма да изостави двете си деца.
— Ето пречката, hic modus70 — каза Луи и избърса челото на Дьо Шарни. — Той изпитваше смесено чувство на ирония и жалост.
— О! — подхвана непреклонно младежът. — Децата ще отнесем, загърнати в пътническа пелерина! Децата…
„Да видим, Шарни, щом като отнасяш в обятията си майката, по-лека от перце от синигерче, щом като я повдигаш, чувствайки любовен трепет вместо тежест, можеш ли да отнесеш и децата на Мария… А?“ Шарни нададе ужасен вик.
— Децата на един крал, толкова е тежко, че половината от света щеше да остане празна.
Луи напусна своя болен и се приближи до кралицата. Завари я изправена, хладна и трепереща. Той взе ръката й, която също потреперваше.
— Имате право — каза тя. — Това е повече от бълнуване, ако го чуят, този младеж действително го грози опасност.
— Чуйте! Чуйте! — продължи докторът.
— Не, никаква дума вече не казва.
— Той утихва. Ето, моли се.
Наистина Шарни току-що се бе понадигнал, скръстил бе ръце и бе втренчил широко отворените си, изумени очи в лъжовния безкрай.
— Мария — каза с треперещ, благ глас той. — Мария, аз почувствах, че ме обичате. О, нищо няма да кажа! В каретата приближихте крака си до моя, Мария, усетих, че примирам. Ръката ви се плъзна по моята… тук… тук… няма да кажа на никого, това е тайната на моя живот. Кръвта ми може да изтече от раната, Мария, но тайната ще остане. Моят неприятел потопи сабята си в кръвта ми и ако притежава малко от моята тайна, той няма нищо от вашата. Не се страхувайте от нищо, Мария, дори не ми казвайте, че ме обичате, безполезно е, след като се изчервявате, няма какво да ми разкривате.
— О! — възкликна лекарят. — Това не е само трескаво бълнуване, виждате го колко е спокоен… това е…
— Това е? — попита с безпокойство кралицата.
— Унес, госпожо. Унесът прилича на паметта. В действителност това е паметта на една душа, която си спомня за небето.
— Чух достатъчно — прошепна тъй смутена кралицата, че дори се опита да избяга.
Лекарят я спря рязко с ръка.
— Госпожо — каза той, — какво искате?
— Нищо, докторе, нищо.
— Ами ако кралят пожелае да види своя избраник?
— Ах, да! О, това би било голяма беда.
— Какво да кажа? — попита лекарят.
— Докторе, нямам представа, нищо не мога да кажа, това страшно зрелище ме съкруши.
— И треската на този прехласнат млад мъж спадна — добави съвсем тихо лекарят. — Пулсът му е поне сто.
Кралицата не отговори, освободи ръката си от лекаря и изчезна.
53.
Аутопсията на душата е по-трудна от аутопсията на тялото
Замислен, лекарят гледаше как се отдалечава кралицата.
После, поклащайки глава, си каза тихо, като че само на себе си: „В този замък има тайни, които науката не може да разгадае, те не са за нея. Срещу едните се въоръжавам със скалпела и пробвам вената, за да ги излекувам, срещу другите се въоръжавам с порицанието и им пробождам сърцето, но дали ще ги излекувам?“
След като пристъпът отмина, той затвори очите на Шарни, останали вторачени и обезумели, освежи слепоочията му с вода и оцет и създаде около болния условия, които го пренесоха от изгарящото състояние към един рай от прелести. Като видя, че по лицето на ранения се появява отново спокойствие, че риданията се заменят с леки въздишки, а от устата му се изплъзват неясни срички вместо гневни слова, лекарят си каза: „Да, имаше не само израз на обич, но и някакво влияние. Бълнуването като че ли се засили от наскорошното посещение. Да, човешките атоми се пренасят, както в растителното царство се пренася оплождащият тичинков прашец. Да, мисълта има невидими връзки, сърцата са в тайни взаимоотношения.“
Изведнъж той се стресна, обърна се бавно, ослуша се и се огледа. „Кой ли е още?“ — прошепна лекарят.
Наистина той току-що бе чул в дъното на коридора нещо като шепот и шумолене на рокля. „Невъзможно е да е отново кралицата — каза си лекарят. — Тя не би се върнала при взетото вече решение. Да видим.“ Докторът тихо се изтегли, премина разстоянието между двете врати и безшумно и бързо отвори вратата, зад която се криеше смълчаната жена. Тя извика, простря ръце и срещна ръцете на доктор Луи.
70
Hic modus (лат.) — тук е препятствието — бел.прев.