Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Коя сте вие? — попита той.
В гласа му имаше по-скоро състрадание, отколкото закана, защото докторът отгатваше по самата неподвижност на сянката, че тя слуша повече със сърцето си, отколкото с ушите си.
— Аз, докторе, аз — отговори мек и тъжен глас.
Гласът събуди някакъв неясен, далечен спомен.
— Аз, Андре Таверне, докторе.
— А, Боже мой, какво има? — извика докторът. — Тя ли се е почувствала зле?
— Тя! — извика Андре. — Тя! Коя тя?
Лекарят почувства, че бе постъпил непредпазливо.
— Извинете, но преди малко видях да се отдалечава една жена. Не бяхте ли вие?
— Ах, да! — каза Андре. — Преди мен тук е идвала друга жена, нали?
Андре произнесе тези думи с горещо любопитство, което не остави у доктора ни най-малко съмнение от какво чувство са били продиктувани.
— Мое скъпо дете — каза лекарят, — струва ми се, че си служим с откъслечни думи. За кого ми говорите? Какво искате от мен? Обяснете!
— Докторе — подхвана с такъв тъжен глас Андре, че той стигна до дъното на сърцето му. — Добре, докторе, не се опитвайте да ме мамите, вие, който имате навика винаги да казвате истината, признайте, че една жена беше тук, кажете ми, още повече че я видях и аз.
— Е! А кой ви казва, че никой не е идвал?
— Да! Но една жена, една жена, докторе.
— Без съмнение една жена, освен ако нямате намерение да поддържате гледището, че една жена е жена само до четиридесет години.
— Жената, която е дошла, е на четиридесет години, докторе? — извика Андре и за пръв път пое дълбоко въздух.
— Когато казвам четиридесет години, аз й опрощавам още пет или шест годинки; но трябва да бъдем любезни със своите приятелки, а госпожа Дьо Мизери е от добрите ми приятелки.
— Госпожа Дьо Мизери?
— Разбира се.
— Точно тя ли беше?
— Защо, по дяволите? Нямаше ли да ви кажа, ако беше друга?
— О! Работата е, че…
— Наистина, всички жени сте едни и същи, неразбираеми. Аз смятах, че ви познавам, особено вас. Е, добре! Не ви познавам повече от другите. Това е да си навлечеш проклятие.
— Добри и скъпи докторе!
— Достатъчно. Да говорим по въпроса.
Андре го изгледа тревожно.
— Тя по-зле ли се е почувствала? — попита той.
— Кой?
— Ей, Богу! Кралицата, заради която госпожа Дьо Мизери е идвала да ме търси преди малко. Кралицата има задух и сърцебиене. Мъчителна и неизлечима болест, скъпа госпожице. Съобщете ми, ако сте дошли от нейно име, и да идем при кралицата.
Доктор Луи направи една крачка, което показваше намерението му да напусне мястото. Но Андре го спря ласкаво и си пое дъх.
— Не, скъпи докторе — каза тя, — аз не идвам от страна на кралицата. Не знаех дори, че тя е неразположена. Клетата кралица! Ако знаех… Извинете ме, докторе, но просто не зная какво говоря.
— Да, забелязвам.
— Не само не зная какво говоря, но и какво върша.
— О, разбирам какво правите. Вие се чувствате зле.
Действително Андре не се държеше за доктора. Студената й ръка висеше отпусната до тялото. Бледа и студена, Андре се свлече на земята.
Докторът я вдигна, съживи и ободри. Андре, тази енергична млада жена, която никога не се бе оставяла да бъде побеждавана ни от телесна, ни от душевна болка, напрегна всичките си сили.
— Докторе — каза тя, — знаете, че съм нервна и че тъмнината ме ужасява. Заблудих се, ето причината за странното ми състояние.
— А защо стоите на тъмно? Кой ви принуждава? Нали никой не ви изпраща тук, нали нищо не ви води насам…
— Не казах нищо, докторе, казах никой.
— Аха, остроумна игра на думи, скъпа моя, но мястото не е подходящо. Да идем другаде, особено ако имате повече време.
— Десет минути, докторе, моля ви, само за десет минути.
— Добре, десет минути, но не прави, краката ми не обичат този начин на водене на разговор, да седнем.
— Къде?
— На пейката в коридора, ако искате.
— Смятате ли, докторе, че там никой няма да ни чуе? — попита уплашена Андре.
— Никой.
— Дори и раненият, който е там? — продължи плахо тя и посочи стаята с мек синкав отблясък, където бе потопила погледа си.
— Не — каза докторът, — дори клетото момче и ще добавя, че ако някой ни слуша, съвсем сигурно е, че не може да бъде той.
Андре скръсти ръце.
— О, Боже мой! Зле ли е много? — попита тя.
— Наистина не е добре. Но да поговорим какво ви води насам. Бързо, моето дете, бързо, знаете, че кралицата ме чака.