Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Ще ми кажете ли най-после къде е Мат? — попита Талманес. — На път за Кемлин с щерката-наследница? Защо се изненадвате? Все някоя слугиня ще заговори с някой войник, докато пълнят вода от същия поток. Дори той да е най-страховитият Заклет в Дракона — добави мъжът сухо.
Светлина! Мъжете наистина… създаваха неудобства понякога. И най-добрите между тях все намираха начин да кажат най-неподходящото нещо в най-неподходящия момент, да зададат най-неподходящия въпрос. Да не говорим, че завличат слугинчета и ги подлъгват да се раздрънкат. Колко по-лесно щеше да й е просто да излъже, но той й бе оставил достатъчно място за усукване в рамките на Клетвите. Половината истина щеше да е достатъчна и щеше да го задържи да не хукне към Ебу Дар. Може би по-малко от половината.
В отсрещния ъгъл на павилиона Сюан разговаряше с някакъв висок риж младеж със засукани мустаци, който я оглеждаше също толкова подозрително, колкото и Сеган преди това. Благородниците обикновено знаеха как изглеждат истинските Айез Седай. Но той задържаше само част от вниманието на Сюан. Погледът й непрекъснато пробягваше към Егвийн. Все едно че крещеше, гръмко като вътрешен глас. Отпусни се. Не забравяй целта. Какво е да си Айез Седай. Тя наистина не беше знаела какво е до днес, само се беше надявала да го разбере! Егвийн въздъхна раздразнено. Да я изгори дано тази жена!
— Последния път, когато чух за него, беше в Ебу Дар — промълви тя. — Но вече сигурно бърза на север, колкото може. Той все още смята, че трябва да ме спаси, Талманес, а Матрим Каутон не би изпуснал шанса да се появи точно когато трябва, за да може да ми натяква: „Видя ли, нали ти казах“.
Талманес изобщо не изглеждаше изненадан.
— Така си и мислех — въздъхна той. — Аз… чувствам… нещо, от доста време. Други в Бандата — също. Не нещо спешно, но все си е там. Сякаш има нужда от мен. Най-малкото, сякаш трябва да се обърна и да се загледам на юг. Понякога е странно да следваш един тавирен.
— Предполагам — съгласи се тя, надявайки се, че неверието й не е проличало. Достатъчно странно беше да си помисли за Мат непрокопсаника като за водач на Бандата на Червената ръка, камо ли като за тавирен, но със сигурност един тавирен трябваше да е тук, или поне да е наблизо, за да въздейства.
— Мат не беше прав, че някой трябва да ви спасява. Никога не сте смятали да потърсите помощ от мен, нали?
Все още говореше тихо, но тя въпреки това се огледа предпазливо. Сюан продължаваше да ги следи с очи. А също и Халима. Петер стоеше някак прекалено плътно до нея, пухтеше, перчеше се и сучеше мустаци — ако се съдеше по това, как заничаше в роклята й, нея поне със сигурност не беше взел за Сестра! — но тя му отделяше едва половина от вниманието си — хвърляше коси погледи към Егвийн и в същото време му се усмихваше топло. Всички останали, изглежда, бяха заети с друго и никой не стоеше достатъчно близо до двамата, че да ги чуе.
— Амирлинския трон едва ли би могла да хукне да си търси убежище, нали така? Но е имало моменти, когато за мен е било утеха да знам, че сте наблизо, — призна тя. С неохота. Недопустимо беше и да се помисли, че Амирлинския трон би имала нужда от място, където да избяга и да се скрие, но нямаше да навреди, стига никоя от Заседателките да не разбереше. — Досега ти наистина ми беше приятел, Талманес. Надявам се това да продължи. Искрено се надявам.
— Бяхте много по-… открита… с мен, отколкото очаквах — отвърна той бавно, — затова ще ви кажа нещо. — Лицето му не се измени — за всеки страничен наблюдател щеше да изглежда също толкова небрежен и безразличен, колкото преди малко, но гласът му се сниши до шепот. — Потърсиха ме хора на крал Редран, за Бандата. Той, изглежда, се надява да стане първият истински крал на Муранди. Иска да ни наеме. При нормални обстоятелства дори не бих се хванал да го обмислям, но знаете, парите все не стигат, а и с това… това усещане, че Мат има нужда от нас… Може би ще е по-добре, ако останем в Муранди. Ясно е като стъкло, че вие сте там, където искате да сте, и че държите всичко в ръцете си.
Той млъкна, когато една слугиня приклекна и им поднесе греяно вино. Носеше фина извезана зелена вълнена рокля и плюшено наметало с бродирано на гърдите зайче. Още слуги от лагера се бяха притекли да помагат, несъмнено просто за да вършат нещо, вместо да стоят на едно място и да треперят. Лицето на младата жена явно беше настръхнало от студа.
Талманес й махна с ръка и придърпа още по-плътно плаща си, но Егвийн си взе сребърна чаша, за да си спечели време да помисли. Наистина, от Бандата вече нямаше голяма нужда. Въпреки цялото мърморене, Сестрите вече възприемаха присъствието им като даденост, все едно дали бяха Заклети в Дракона, или не. Не се бояха повече, че ще ги нападнат, и не беше нужно присъствието на Бандата, за да ги ръчка напред, откакто напуснаха Салидар. Единственото истинско предназначение на Шен ан Калхар тепърва бе да привлича още набор към войската на Брин, мъже, които мислеха, че двете войски ще започнат битка, и искаха да са на по-многочислената страна. Тя нямаше повече нужда от тях, но Талманес се беше държал като приятел. А тя беше Амирлин. Понякога приятелството и отговорността тласкаха в една и съща посока.