Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Колебливите й крачки я отведоха в една от малките стаички. След като каменната врата се затвори зад нея, тя се отпусна немощно на стола. Главата й потъна между дланите, зарида, едва сега осъзнала колко много означава Уорън за нея.
Тридесет и втора глава
Калан изхвърча от каруцата и се затъркаля в снега. Скочи на крака и започна да се катери нагоре под дъжда от камъни. Над нея се чуваха писъци. Прикри се между дърветата откъм долната страна на тясната пътека, като се вкопчи в стърчащите клони, опитваше се да обгърне с ръце огромните дънери на старите борове. Погледна към каруцата.
— Помощ! — изкрещя на мъжете, които вече летяха като стрели към нея.
Пристигнали буквално за секунди, те подложиха гърбове под тежестта на каруцата. Мъжът закрещя още по-силно.
— Стойте, стойте!
Писъкът му беше смразяващ.
— Дръжте така, не вдигайте повече!
Шестимата млади войници напънаха мускули да задържат каруцата във въздуха. Скалата, стоварила се отгоре й, утежняваше значително задачата им.
— Орск! — извика Калан.
— Да, Господарке?
Калан се сепна. В тъмнината не бе забелязала кога огромният, едноок Д’Харански войник се е озовал до нея.
— Орск, помогни им да задържат каруцата във въздуха. Не я вдигайте повече, просто я задръжте така. — Тя извърна поглед назад към тъмната пътека, докато Орск си проправяше път между мъжете, за да сграбчи с мощните си ръце ръба на каруцата. — Зед! Някой да извика Зед! Бързо!
Калан отметна дългата си коса назад върху вълчето наметало и коленичи до затиснатия младеж. Беше твърде тъмно, за да може да прецени колко е пострадал, но по задъханите му стонове се опасяваше, че е сериозно. Не можеше да разбере защо закрещя още по-силно, когато започнаха да повдигат каруцата от него.
Напипа ръката му и я стисна.
— Дръж се, Стивънс, помощта идва!
Лицето й се изкриви от болка, щом той я сграбчи за ръката и нададе писък. Беше се вкопчил за нея така, сякаш виси от висока скала и дланта на Калан е единственото му спасение от тъмната прегръдка на смъртта. Тя се закле да не издърпва ръката си дори той да я счупи от стискане.
— Простете ми… Кралице моя… че ви забавих.
— Беше злополука. Нямаш вина.
Краката му направиха нервен гърч в снега.
— Гледай да не мърдаш. — Със свободната си ръка тя отметна кичур коса от челото му. При докосването й той като че се поуспокои, така че тя задържа ръката си върху леденото му чело. — Моля те, Стивънс, опитай се да не мърдаш. Няма да им позволя да стоварят тежестта отново върху теб. Обещавам ти. Ще те измъкнем оттук само след миг и магьосникът ще те излекува.
Тя усети кимването му под дланта си. Никой наоколо нямаше факла и на слабата лунна светлина, промъкваща се призрачно между дебелите клони, Калан не можеше да види къде е пострадал. Сякаш отместването на тежестта му причиняваше повече болка.
Чу се конски тропот и Калан видя как на земята скача тъмна фигура. Жребецът, спрян внезапно, заразмахва глава под дръпнатите юзди. Щом мъжът скочи на земята, в клечестата му ръка пламна огън. Освети се слабовато лице, обгърнато от рошава бяла коса.
— Зед! Бързо!
Щом Калан погледна надолу под внезапната силна светлина, веднага схвана сериозността на ситуацията и усети как й прилошава с бързината на удар с чук.
Спокойните кафеникави очи на Зед прецениха бързо нещата и той коленичи от другата страна на Стивънс.
— Каруцата остърга подпорната стена, която задържа сипея — обясни тя.
Пътеката беше тясна и опасна и в тъмнината на завоя не бяха забелязали купчината дървета под снега. Дървеният материал сигурно е бил стар и разложен от влагата. Щом главината на колелото се е врязала в него, дърветата изпукаха и гредата, която ги задържаше, изхвърча, посипа се дъжд от камъни.
В мига, в който скалният отломък избута задната част на каруцата встрани, желязната рамка на задното колело попадна в заледен коловоз под снега и дебелите дървени спици изхвърчаха. Главината събори Стивънс на земята и се стовари отгоре му.
На светлината Калан видя, че една от спиците се е врязала в тялото на младежа. Когато повдигаха каруцата, дървеният кол бе повдигнал момчето и му бе причинил непоносима болка в ребрата.
— Съжалявам, Калан — каза Зед.
— Какво искаш да кажеш с това „съжалявам“? Трябва…
Калан осъзна, че макар ръката й все още да пулсираше, хватката около нея бе отслабнала. Погледна и видя лицето на смъртта. Стивънс бе вече в ръцете на духовете.
Плащеницата на смъртта я накара да потръпне. Знаеше какво е да чувстваш ледения допир. Сега го чувстваше. Както всеки миг, когато беше будна. Когато спеше, той навестяваше сънищата й с вцепеняващия си дъх. Студените й пръсти несъзнателно се плъзнаха по лицето й, опитвайки се да избършат онова вечно гъделичкане, подобно на докосването от кичур коса, но така и нямаше какво да се избърше. Това, което чувстваше, бе смъдящото докосване на магията, на смъртното заклинание.