Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Маркизо!… — извика Фуке с отчаян глас. — Защо?
— Защото сте прекалено любим — съвсем ниско каза младата жена, — и то от много хора… защото блясъкът на славата и богатството ослепява погледа ми, а скръбта и страданията го привличат; защото най-после аз, която ви отблъсвах, когато се намирахте на върха на вашето могъщество, която едва ви поглеждах, когато блестяхте, аз бях готова като загубена жена да се хвърля, тъй да се каже, в прегръдките ви, когато видях да се вие нещастие над главата ви… Сега ще ме разберете, монсеньор… Станете отново щастлив, за да стана и аз отново с чисто сърце и чиста мисъл: вашето нещастие ще ме погуби.
— О, госпожо! — рече Фуке с вълнение, каквото не беше изпитвал никога. — Дори и да падна на последното стъпало на човешкото бедствие и вие в порив на самоотвержено състрадание ми пошепнете думите, които тъй дълго ми отказвате, тия блажени думи, „аз те обичам“, биха ме направили най-великия, най-знаменития и най-щастливия от хората.
Той стоеше още на колене, като обсипваше с целувки ръката й, когато Пелисон се втурна в стаята.
— Монсеньор! Маркизо! — извика той силно развълнуван. — За бога, маркизо, бъдете тъй добра да ме извините… Монсеньор, половин час сте вече тук… О, не ме гледайте двамата с такъв укор… Госпожо, кажете, моля ви се, коя е тая дама, която излезе от вас след пристигането на монсеньора.
— Госпожа Ванел — каза Фуке.
— Така си и знаех! — извика Пелисон.
— Е какво?
— Какво ли? Тя се качи съвсем бледа в каретата си.
— Какво ме интересува? — рече Фуке.
— Да, но интересува ви това, което каза на кочияша си.
— Говорете, боже мой! — извика маркизата.
— „У господин Колбер!“ — каза Пелисон с прегракнал глас.
— Боже господи! Тръгвайте, тръгвайте, монсеньор! — завика маркизата, като буташе Фуке към вратата, докато Пелисон го теглеше за ръката.
— Наистина дете ли съм, което искат да уплашат със сянка? — възпротиви се суперинтендантът.
— Не — отговори маркизата, — вие сте великан, когото една усойница иска да ухапе по крака.
Пелисон продължаваше да тегли Фуке към каретата.
— В затвора… с най-голяма бързина! — извика той на кочияша.
Конете се понесоха като светкавица; по пътя не срещнаха никаква пречка. Само при аркадата Сен Жан, когато щяха да влязат в площада Грев, една дълга върволица конници прегради пътя и спря каретата на суперинтенданта. Нямаше никаква възможност да се пробие тая бариера. Трябваше да се изчака, докато мине конната стража заедно с конвоираната от нея тежка кола, която отиваше бързо към площада Бо-Доайе.
Фуке и Пелисон обърнаха дотолкова внимание на тая случка, колкото да съжаляват за минутното закъснение. След пет минути те влязоха при управителя на затвора.
Управителят се разхождаше още в първия двор.
При името на Фуке, произнесено на ухото му от Пелисон, той се приближи бързо до каретата с шапка в ръка и като се кланяше, рече:
— Каква чест за мене, монсеньор!
— Няколко думи, господин управителю. Ще бъдете ли тъй любезен да се качите в каретата ми?
Управителят седна в каретата срещу министъра.
— Господине — каза Фуке, — трябва да ви помоля за една услуга.
— На ваше разположение съм, монсеньор.
— Услуга, която ви злепоставя, господине, но която ви осигурява завинаги моето покровителство й моята дружба.
— Монсеньор, ако трябва да се хвърля в огъня за вас, ще го направя.
— Добре — рече Фуке, — това, което ще ви поискам, е по-просто.
— Какво е то, монсеньор?
— Да ме заведете в килиите на господа Лиодо и д’Еймери.
— Ще пожелае ли монсеньорът да ми обясни защо?
— Ще ви го кажа в тяхно присъствие, господине, като ще ви дам същевременно всички средства да улесните тяхното бягство.
— Бягство! Но нима монсеньорът не знае?
— Какво?
— Господа Лиодо и д’Еймери не са вече тук.
— Откога? — попита Фуке разтреперан.
— От четвърт час.
— Де са?
— Във Венсен, в кулата.
— Защо са преместени от тука?
— По заповед на краля.
— Какво нещастие! — извика Фуке, като се удари по челото. — Какво нещастие!
Без дума да продума на управителя, той се приближи до Пелисон с отчаяние в душата и с мъртвобледо лице.
— Е, какво? — запита приятелят му с безпокойство.
— Нашите приятели са загинали! Колбер ги е изпратил във Венсенската кула. Именно тях срещнахме при аркадата Сон Жан.
Поразен като от гръм, Пелисон не каза вито дума в отговор. С един укор той би убил господаря си.