Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Истинско съкровище! — каза Пелисон. — Вие бихте направили безподобен подарък на господин управителя на Консиержери. Дявол да го вземе, монсеньор, може да му отсекат главата, но поне преди смъртта би изпитал такова щастие, на което би завидял всеки смъртен.
— Няма да му отсекат главата — възрази Фуке, — защото ще му дам моите коне, за да избяга, и петстотин хиляди ливри, за да живее прилично в Англия. При това от тая жена, моя приятелка, ще получи само коне и пари. Да вървим при тая жена, Пелисон.
Суперинтендантът протегна ръка към изплетения от коприна и злато шнур, който висеше отстрани в каретата.
Пелисон го спря.
— Монсеньор — каза той, — вие ще изгубите в търсене на тая жена толкова време, колкото и Колумб в търсене на Новия свят. А ние имаме на разположение само два часа; щом управителят си легне, как ще проникнем при него, без да вдигнем голям шум? А когато се разсъмне, как ще скрием постъпките си? Вървете, вървете, монсеньор, вървете сам и не търсете тая hohi нито ангел, нито жена.
— Но ние сме пред вратата й, скъпи Пелисон.
— Пред вратата на ангела?
— Е да!
— Но това е дворецът на госпожа дьо Белиер.
— Шт!
— О, боже мой! — извика Пелисон.
— Имате ли да кажете нещо срещу нея? — попита Фуке.
— Нищо, уви! Именно това ме отчайва. Нищо, абсолютно нищо… Напротив, защо не мога да ви кажа достатъчно лоши неща за нея, за да ви попреча да се качите горе!
Но Фуке беше заповядал вече на кочияша да спре каретата.
— Да ми попречите? — каза Фуке. — Нищо на света не може да ми попречи да поднеса почитанията си на госпожа дю Павси Белиер; при това не се знае дали не ще имаме нужда от нея. Ще дойдете ли с мене?
— Не, монсеньор, ще остана тук.
— Но не искам да ме чакате, Пелисон — възрази Фуке с присъщата му любезност.
— Още едно основание да остана, монсеньор: като, знаете, че ви чакам, вие ще останете по-малко време горе… Но внимавайте! В двора стои карета: значи има някой при нея.
Фуке приближи крак до стъпалото на каретата.
— Още една дума — извика Пелисон. — За бога, идете при тая дама, след като се върнете от Консиержери!
— Е, пет минути, Пелисон — отвърна Фуке и затича по стъпалата на входа.
Пелисон остана навъсен в дъното на каретата.
Фуке се изкачи у маркизата и заповяда да доложат за него; името му предизвика почтително усърдие, което доказваше, че това име беше на почит в дома на маркизата.
— Господин суперинтендантът! — извика маркизата, като се приближаваше силно побледняла към Фуке. — Каква чест! Каква изненада!… Внимавайте, Маргюрит Ванел е при мене! — прошепна му тя.
— Госпожо — отговори Фуке смутен, — аз идвам по бърза работа… Само няколко думи.
И влезе в салона.
Седящата там госпожа Ванел стана от мястото си. По мъртвобледото й лице се четеше ясно бушуващата в душата й завист. Фуке й отправи напразно най-любезен, най-миролюбив поздрав; тя отговори само с убийствен поглед върху него и маркизата. Тоя поглед на разяждана от ревност жена, от който не се изплъзна нищо, прониза сърцата на двамата. Тя направи реверанс на своята приятелка, друг, по-дълбок, на суперинтенданта и се оттегли под предлог, че има да правя много посещения, преди смутената ’маркиза и обезпокоеният Фуке да успеят да я задържат.
Щом остана сам с маркизата, Фуке коленичи мълчаливо пред нея.
— Аз ви чаках — каза маркизата със сладка усмивка.
— О, не! — възрази Фуке. — Ако ме чакахте, вие щяхте да отпратите тая жена.
— Тя пристигна едва преди четвърт час и аз съвсем не я очаквах тая вечер.
— Обичате ли ме поне малко, маркизо?
— Не е сега там работата, господине; трябва да помислим за опасността, надвиснала над главата ви. Какво смятате да предприемете?
— Тая вечер искам да изтръгна приятелите ми от затвора.
— Как?
— Като подкупя, като съблазня управителя.
— Той е от моите приятели. Мога ли да ви помогна, без да ви напакостя?
— О, маркизо, това би било огромна услуга! Но как ще я направите, без да се изложите? Впрочем аз не ще допусна никога моят живот или моето могъщество, или моята свобода да бъдат откупени с цената дори на една ваша сълза, дори на едно облаче върху челото ви.
— Монсеньор, не ми казвайте тия думи — те ме опияняват; аз съм готова да ви дойда на помощ, без да мисля за последиците на моята постъпка. Аз ви обичам наистина като нежна приятелка и като приятелка съм ви благодарна за вашата деликатност, но уви… уви… никога няма да бъда ваша любовница.