Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Лоре — продължи Фуке, като ходеше мрачен и наведен, — вие няма да получите вече пенсията от Лиодо; и вие, абате, няма да получите никога вашите хиляда и сто ливри от д’Еймери. Те двамата трябва да умрат.
— Да умрат? — в един глас извикаха присъствуващите, като се спряха неволно и забравиха ролите си при тая страшна дума.
— Елате на себе си, господа — каза Фуке, — защото може би ни наблюдават тайно… Аз казах: да умрат.
— Да умрат! — повтори Пелисон. — Тия хора, които преди по-малко от шест дни видях здрави, весели, и пълни с живот. Боже мой, какво нещо е човекът, щом една болест може да го повали така внезапно!
— Това не е болест — възрази Фуке.
— Тогава има средство за спасение — каза Лоре.
— Няма никакво средство. Господа Лиодо и д’Еймери са в навечерието на последния си ден.
— Но от какво ще умрат тия господа? — извика единият офицер.
— Попитайте тоя, който ги убива — отвърна Фуке.
— Който ги убива! Значи ги убиват? — чу се хор от уплашени гласове.
— Дори нещо по-добро: бесят ги! — рече Фуке със зловещ глас, който прозвуча като погребален звън в тая разкошна галерия, която блестеше от картини, цветя, кадифе и злато.
Всички се спряха неволно. Абатът се махна от прозореца. Първите ракети с бенгалския огън почваха да се издигат над върховете на дърветата.
Продължителен вик, долетял от градината, накара суперинтендантът да се приближи до прозореца; зад него се настаниха приятелите му, свикнали да изпълняват най-малките му желания.
— Господа — каза той, — господин Колбер е заповядал Да арестуват, да осъдят на смърт и да екзекутират двама мои приятели: какво трябва да предприема?
— По дяволите, трябва да се изтърбуши господин Колбер! — пръв се обади абатът.
— Монсеньор — каза Пелисон, — трябва да се видите с негово величество.
— Но, драги ми Пелисон, кралят е потвърдил смъртната присъда.
— Е добре, смъртната присъда не трябва да се изпълни, нищо повече — заяви граф дьо Шано.
— Невъзможно — рече Гурвил, — освен ако не се подкупят тъмничарите.
— Или управителят — каза Фуке.
— Тая нощ може да се уреди бягството на затворниците — предложи някой.
— А кой от вас ще се заеме с това?
— Аз — рече абатът. — Аз ще занеса парите на управителя.
— А аз ще му направя предложението — каза Пелисон.
— Предложението и парите — рече Фуке, — петстотин хиляди ливри за управителя на Консиержери, това е достатъчно; но ако стане нужда, ще му дадем и милион.
— Милион! — извика абатът. — Но с по-малко от половината аз ще избия половината Париж!
— Не трябва да има никакви безредия — каза Пелисон. — Като подкупим коменданта, двамата затворници ще избягат; щом се намерят на свобода, те ще вдигнат на крак неприятелите на Колбер и ще докажат на краля, че неговото младо правосъдие не е безпогрешно, както и всички крайности.
— И така, Пелисон — рече Фуке. — вървете в Париж и доведете двете жертви, а утре ще видим. Гурвил, Дайте петстотин хиляди ливри на Пелисон.
— Внимавайте да не ви отнесе вятърът — обади се абатът. — Каква отговорност, пусто опустяло! Оставете ме да ви помогна малко.
— Тихо! — каза Фуке. — Приближават се. Ах, бенгалският огън е просто великолепен!
В тоя миг над съседната горичка се изсипа дъжд от святкащи звезди.
Пелисон и Гурвил излязоха заедно през вратата на галерията; Фуке слезе в градината с петимата останали съзаклятници.
LVIII
ЕПИКУРЕЙЦИТЕ
Тъй като Фуке съсредоточаваше или изглеждаше, че съсредоточава цялото си внимание върху блестящата илюминация, върху моравата музика на цигулките и обоите, върху ослепителните снопове на бенгалския огън, които, възпламенили небето с жълто-червеникави отблясъци, осветяваха зад дърветата тъмния силует на Венсенската кула; тъй като, казваме, суперинтендантът се усмихваше на дамите и на поетите, празникът не изглеждаше по-малко весел от обикновено и Вател, който неспокойно, дори ревниво следеше израза на Фуке, остана, както изглежда, напълно доволен от резултатите на своите наблюдения.
Когато бенгалският огън угасна, обществото се разпръсна по алеите на парка и под мраморните портики; всички се държеха с пълна непринуденост, предизвикана от сърдечното гостоприемство и безгрижната веселост на домакина, забравил напълно високото си положение.
Поетите се залутаха ръка подръка в горичките; някои се излегнаха на мъха, без да се страхуват, че ще смачкат кадифените си дрехи и прическите си, в които се вмъкваха малки сухи листа и стръкчета трева.
Някои дами слушаха пеенето на артистите и стиховете на поетите; повечето от тях слушаха не по-малко поетичната проза на кавалерите си, които не бяха нито артисти, нито поети, но на които младостта и усамотението придаваха красноречие, особено приятно на дамите.