Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Тоя ден д’Артанян, след като получи последните инструкции от краля и се сбогува с приятелите си (в момента те се състоеха само от един човек — Планше), си начерта плана на деня, както подобава на зает и делови човек, на когото всяка минута е скъпа.
„Заминаването е определено за разсъмване, в седем часа сутринта — каза си той. — Значи имам петнадесет часа пред мене. Да махнем шест часа сън, които ми са необходими — шест; един час за ядене — седем; един час за свиждане с Атос — осем; два часа за не предвидени неща — всичко десет. Следователно остават пет часа.
Един час да получа парите, тоест отказ от Фуше да ми даде парите; още един час да отида за тях при господин Колбер, да изтърпя въпросите и гримасите му; един час за преглеждане и подреждане на оръжията, дрехите, за намазване на ботушите. Остават ми още два часа. Пусто да остане, колко съм богат!“
Като разсъждаваше така сам със себе си, д’Артанян почувствува, че в главата му нахлува и го опиянява необикновена радост, младежка радост, ухание от някогашните хубави и щастливи години.
„През тия два часа — продължи мускетарят — ще отида да си получа наема за три месеца от Образът на света Богородица. Това ще бъде приятно. Триста седемдесет и пет ливри! Пусто да остане, каква чудна работа! Ако сиромахът, който има само една ливра в джоба си, имаше една ливра и дванадесет дениета, това щеше да бъде справедливо, щеше да бъде отлично; но на сиромаха никога не се случва такова щастие. А богаташът, напротив, получава доходи от капиталите си, които не пипа… Ето и тия триста седемдесет и пет ливри ми падат като от небето.
И така, ще ида в Образът на света Богородица и ще изпия с наемателя ми чаша испанско вино, което той непременно ще ми предложи.
Но трябва ред, господин д’Артанян, трябва ред.
Значи времето ни ще се разпредели така;
1. Атос.
2. Образът на света Богородица.
3. Господин Фуке.
4. Господин Колбер.
5. Вечеря.
6. Дрехи, ботуши, коне, екипировка.
7. и последно. Сън.“
Съобразно с това разпределение на времето д’Артанян отиде право у граф дьо Ла Фер, на когото разказа скромно и простодушно част от случилото му се.
Атос се безпокоеше малко относно причината за повикването на д’Артанян при краля; но още от първите Думи на приятеля си разбра, че се е безпокоял напразно. Разбра и това, че Луи беше възложил на д’Артанян някакво тайно поръчение, и не се опита дори да разпитва приятеля си за него. Само му препоръча да се пази и деликатно му предложи да го придружава, ако е възможно.
— Но аз не заминавам никъде, мили приятелю — каза д’Артанян.
— Как не заминавате? Нали идвате да се сбогувате с мене?
— О, да, да — отвърна д’Артанян, като се поизчерви, — заминавам да направя една покупка.
— Това е друга работа. Тогава, вместо да ви кажа: „Пазете се да не ви убият“, ще кажа: „Пазете се да не ви оберат“.
— Ако се спра на някакво имение, аз ще ви предупредя, приятелю мой; след това, надявам се, ще ми дадете полезен съвет.
— Да, да — отговори Атос, който от деликатност дори не се усмихна.
Раул подражаваше на баща си и беше сдържан като него.
Д’Артанян разбра, че беше отишъл много далеч в своята тайнственост, и сметна за неудобно да не каже на приятелите си накъде отива.
— Смятам да отида в Ман — каза той на Атос. — Добра страна ли е?
— Отлична, приятелю мой — отвърна графът, без да му изтъкне, че Ман е в същата посока като Турен и че като почака най-много два дни, би можал да пътува с приятел.
Но като се мъчеше да излезе от затрудненото положение, д’Артанян затъваше все повече и повече в обясненията си.
— Ще тръгна утре на разсъмване — рече той най-после. — Раул, искаш ли дотогава да бъдеш с мене?
— Разбира се, господин кавалере — отговори младият човек, — ако само господин графът няма нужда от мене.
— Не, Раул. Днес имам аудиенция у негово височество, брата на краля.
Раул поиска шпагата си от Гримо, който му я донесе веднага.
— Тогава сбогом, мили приятелю — каза д’Артанян на Атос с отворени прегръдки.
Атос го притисна силно до сърцето си. Мускетарят схвана неговата сдържаност и му прошепна на ухото: — Държавна работа!
Атос отговори на това само с многозначително стискаме на ръката.
И те се разделиха.
Раул улови подръка стария си приятел, който го поведе по улица Сент Оноре.
— Ще те заведа у бога Плутон — каза д’Артанян на младия човек. — Приготви се да видиш цели купища злато. Боже мой, колко съм се променил!
— Охо, какъв е тоя народ по улицата! — забеляза Раул.
— Процесия ли има днес? — се обърна д’Артанян към един безделник.