Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— А имала ли е хипотеза как би могло да стане това?
— Може би величината на отприщената магия — заклинание, всепоглъщащо енергията, от която се подхранва.
— Но дори боговете не биха могли да владеят такава магия.
— Вярно. Но все пак мисля, че е възможно… посредством ритуал, какъвто група смъртни чародеи биха могли да постигнат.
— Като Ритуала на Телланн? — Л’орик кимна. — Мда.
— Или смъкването на Сакатия бог. — Хеборик посегна към чашата.
Л’орик се вцепени, вторачен в татуираното лице на бившия жрец. Дълго мълча. Хеборик отпиваше от чая хен’бара. Най-сетне проговори:
— Е, добре. Ще ти кажа още нещо. Вече разбирам необходимостта, много голямата необходимост да го направя, въпреки че то ще… разкрие твърде много за мен.
Хеборик седеше и слушаше и докато Л’орик говореше, стените на схлупената му шатра се стапяха, топлината на огнището вече не го достигаше и единственото, което усещаше, идваше от призрачните му ръце. Те, двете, в края на китките му, се бяха превърнали в бремето на света.
Издигащото се слънце окъпа всички цветове в небето на изток. Карса огледа за сетен път провизиите си — храна, мехове с вода, вещи и дрехи, нужни за да оцелее в тази знойна безводна земя. Вещи съвсем различни от онова, което бе носил през живота си досега. Мечът му дори беше друг — железодръв беше по-тежък от кръвното дърво, резецът му бе по-груб, макар и почти — но не съвсем — толкова твърд. Не посичаше въздуха с лекотата на смазания му меч от кръвно дърво. Но му беше служил съвсем добре. Погледна небето. Цветовете на утрото почти се бяха стопили вече, синьото отпред чезнеше зад утаяващата се прах.
Тук, в сърцето на Рараку, богинята на Вихъра беше отнела цвета от огъня на слънцето и бе оставила пейзажа блед като смъртта. „Безцветен ли, Карса Орлонг?“ Призрачният глас на Байрот Гилд беше изпълнен със злъч. „О, не. Сребро, приятелю. А среброто е цветът на забвението. На хаоса. Среброто, когато последната капка кръв се измие от острието…“
— Стига приказки — изръмжа Карса.
— Току-що идвам, Тоблакай, още не съм казал нищо — проговори до него Леоман. — Не искаш ли да ти кажа сбогом?
Карса бавно се изправи и метна торбата през рамо.
— Не е нужно думите да се изричат на глас, приятелю. Отвръщах на мислите си. Радвам се, че си тук. Когато започнах първото си пътуване, толкова отдавна, никой не дойде да ме види.
— Поканих Ша’ик — каза Леоман. Стоеше на десетина крачки от него, минал току-що през процепа на порутения кирпичен зид. Засенчената страна на тухлите бе отрупана с ризани с присвити криле: цветът им почти ги сливаше с охрата на зида. — Но тя отвърна, че тази сутрин нямало да дойде с мен. Още по-странното бе, че като че ли вече знаеше за намерението ти и очакваше да я посетя.
Карса сви рамене.
— И един стига да ме види. Сега можем да си кажем думите за раздяла. Не се крий дълго в ямата си, приятелю. А когато тръгнеш с воините, спазвай заповедите на Избраната — многото мушкания с малкото ножче могат да разбудят мечката, колкото и дълбоко да спи.
— Този път мечката е млада и слаба, Тоблакай.
Карса поклати глава.
— Започнах да уважавам малазанците и се боя, че ще ги разбудиш за самите тях.
— Ще обмисля думите ти — отвърна Леоман. — А сега те моля да обмислиш моите. Пази се от своите богове, приятелю. Ако трябва да коленичиш пред някоя мощ, погледни я първо с ясни очи. Какво казват ближните ти при раздяла?
— „Дано да убиеш хиляда деца.“
Леоман пребледня.
— Лек път, Тоблакай.
— Лек ще е.
Карса знаеше, че Леоман не може нито да види, нито да усети, че е обграден на мястото си, при процепа в стената. Делъм Торд отляво, Байрот Гилд отдясно. Теблорски воини с пурпурни лица от намазаното по тях кръвно масло, което дори Вихърът не можеше да заличи. И те пристъпиха напред, щом теблорът се обърна към пътеката на запад.
„Води ни. Води своите мъртви, главатарю.“
Пращеше и пукаше язвителният смях на Байрот, като чирепите под краката на Карса. Теблорът направи гримаса. Жестока май щеше да е цената на тази чест.
Все едно, осъзна той след миг. Щом трябваше да има призраци, по-добре беше да ги води, отколкото да го преследват.
„Щом искаш така да гледаш на нещата, Карса Орлонг.“
В далечината се издигаше прашната, кипяща стена на Вихъра. Добре щеше да е да види отново света отвъд нея. И теблорът пое на запад с утрото.
— Заминал е — каза Камъст Релой, докато се наместваше на възглавниците.
Корболо Дом изгледа мага, без равнодушното му лице да издаде презрението, което изпитваше към него. Магьосниците нямаха място във войната и тази истина той бе доказал с унищожаването на Кучешката верига. Все едно, трябваше да се обмислят неотложни неща и Релой бе най-малкото от тях.