Кралят

Още един от охранителните му трикове, помисли си тя.

Отвори вратата откъм шофьора, сложи един крак в колата и се огледа наоколо. Двамата телохранители се бяха отдръпнали, скръстили ръце на гърдите си.

Щеше ѝ се да им каже… ала не, те определено не изглеждаха така, сякаш биха искали да предадат някое съобщение на Асейл.

Всъщност сега, когато бяха настанили баба ѝ в колата, те имаха подчертано разярен вид.

Сола изчака още миг, приковала очи в отворената задна врата. В коридора от другата страна имаше обувки и закачени палта. Толкова обикновено на вид… е, обикновено за някой богаташ. Ала в къщата нямаше нищо средностатистическо. И то не само защото вероятно струваше пет милиона. Или десет.

Извърна се, седна зад волана и затвори вратата. Мирис на ароматизатор за въздух с дъх на лимон изпълни ноздрите ѝ, а под него – далечното зловоние на цигарен дим.

– Не разбирам защо трябва да си тръгваме.

– Знам, вовó. Знам.

С тенекиен звук двигателят се събуди за какъвто живот му беше останал и Сола мина на задна предавка. Докато обръщаше, погледна отворената врата за последен път.

А после вече нямаше никакви извинения да се бави.

Натисна газта и замига учестено, докато фаровете осветиха първо алеята, а след това еднолентовия път, който щеше да ги изведе от полуострова.

Нямаше да тръгне след нея.

– Правиш грешка – сърдито каза баба ѝ. – Голяма грешка.

Ала ти не знаеш цялата история, помисли си Сола, докато спираше пред един стоп и даваше мигач.

Това, което Сола не подозираше… бе, че същото важеше и за нея.

* * *

Асейл наблюдаваше заминаването измежду обръча дървета, заобикалящи задната част на дома му.

През кухненския прозорец видя как тя стои край масата, ровейки в куфара си, сякаш търси нещо, което може би бе забравила.

Тук навън, обич моя – помисли си той. – Онова, което си изгубила, е тук навън.

А после баба ѝ се появи заедно с братовчедите и беше очевидно, че изобщо не одобрява това отпътуване.

Още нещо в нея, което обожаваше.

Беше очевидно също така, че и братовчедите са против. Но разбира се, те никога досега не се бяха хранили по-добре и определено уважаваха всеки, дръзнал да им се опълчи.

Не, бабата на Марисол нямаше грешка.

Докато гледаше как неговата жена се оглежда наоколо, сякаш очаква той да се появи, тъгата ѝ му достави зрънце удов­летворение. Ала най-важното сега бе да убеди вътрешния си звяр да я остави да последва пътя, който си беше избрала.

Не можеше да спори с инстинкта за самосъхранение… точно както не можеше да обещае да се откаже от бизнеса си. Беше работил твърде дълго и твърде много, за да се отдаде на живот от домошарски нощи… дори ако бяха прекарани с нея. Освен това се тревожеше, че нещата със семейство Бенлоис все още не са приключили. Единствено времето щеше да покаже дали няма и друг брат, или пък някой братовчед с алчен поглед, жадуващ да отмъсти за онова, което бе сполетяло неговата плът и кръв.