Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
Провери телефона си (напразно), а после затвори очи и се съсредоточи, молейки се да са му останали достатъчно сила и концентрация, за да успее да се дематериализира.
Единственото, което го направи възможно, бе, че просто не можеше да умре, без да разбере какво се е случило с нея.
Отново извади телефона си, с нелепата надежда, че може да се е обадила, а той не е чул звъненето, докато е слизал от планината. Уви… не.
Докато отиваше към входа на колониалната къща, бледото сияние на хоризонта го накара да настръхне в тревога, а очите му се насълзиха… поне докато не нахлу в къщата.
И бе посрещнат от сцена на пълна поквара.
Единственото, което липсваше, за да бъде порокът пълен, бе присъствието на жени. Такива нямаше, но за сметка на това въздухът бе натежал от миризмата на ром и джин, гръмогласния смях и мъжката агресия, която избиваше след победа.
– Ти се върна! – провикна се Зайфър. – Той се върна!
Крясъци, достатъчни, за да разбудят съседите, стига да имаха такива, изпълниха къщата.
– Имам новини – обади се Троу със задоволство, в което едва се долавяха пиянски нотки. – Церемонията по въвеждането ще се състои в полунощ. В библиотеката на Ичан. Бяхме поканени, разбира се.
Изкушението да им заповяда да отидат вместо него бе огромно. Ала Кор не каза нищо. Без да изрече и дума, той кимна и изчезна на горния етаж.
За щастие, войниците му бяха свикнали да се оттегля, за да бъде сам… и го оставиха да си върви.
Кор затвори вратата на спалнята си – това не заглуши напълно звуците от долния етаж, но се бе научил да ги изключва.
Отиде до леглото, което представляваше бъркотия от чаршафи и оплетени одеяла, приседна, свали оръжията си и извади телефона. Сложи го в отворените си длани и прикова поглед в екрана.
Нямаше как да ѝ позвъни – номерът, от който се бе обадила, беше ограничен.
Излегна се по гръб и докато се взираше в тавана, усети, че го завладява празнота, която беше същинско откровение.
Мисълта, че тя може би е мъртва, а той няма представа, го срази така дълбоко, че сякаш самото му същество се разцепи надве.
И никога отново нямаше да бъде цял.
29 Френски ордьовър, представляващ нарязани сурови зеленчуци, поднесени със или без сос. – Бел. прев.
47
Къде беше той?
Докато се размотаваше из кухнята на Асейл и оправяше това-онова по багажа си, Сола непрекъснато поглеждаше през рамо, очаквайки да го види как идва, за да се опита да я убеди да остане.
Ала той вече го беше сторил, нали така?
Под душа.
За първи път от спомена как е с него Сола не се възбуди. А ѝ се доплака.
– Не разбирам защо тръгваме толкова рано – заяви баба ѝ в мига, в който излезе от долното ниво. – Още не е съмнало дори.
Беше облечена в жълтата версия на домашната си рокля, но беше готова за път – обула беше хубавите си обувки, а чантата (в тон с тях) висеше от китката ѝ на каишката си от изкуствена кожа. Двамата еднакви телохранители на Асейл стояха зад нея с по един куфар в ръка… и изобщо не изглеждаха щастливи. В което всъщност нямаше нищо чудно – лицата им определено не изглеждаха направени за весели усмивки.
– Дотам са двайсет и три часа, вовó. Трябва да тръгваме.
– Няма да спираме?
– Не. – Не можеше да рискува, когато баба ѝ беше с нея. – Може да шофираш по средата, през деня. Ти обичаш да шофираш.
Баба ѝ издаде звук, който от устата на всеки друг би бил ругатня.
– Най-добре да останем тук. Тук е хубаво. Кухнята ми харесва.
Не, не кухнята харесваше баба ѝ. По дяволите, та тя можеше да готви на преносим котлон, без да ѝ мигне окото… и го беше правила.
Той не е католик – искаше да каже Сола. – Всъщност е наркодилър и атеист. Много скоро ще стане наркобарон…
Ами ако беше бременна, помисли си тя. Защото от два дена не си беше вземала хапчето. Дали това…
По дяволите.
Тръсвайки глава, Сола се върна към реалността и закопча куфара на колелца. След което просто остана да си стои там.
– Е? – подразни я баба ѝ. – Тръгваме? Не?
Сякаш знаеше точно какво чака внучката ѝ.
Или кого, както беше в случая.
На Сола не ѝ беше останала достатъчно гордост, за да се опита да си придаде нехаен вид, докато се оглеждаше наоколо, претърсвайки с очи входа на трапезарията, свода, през който се минаваше, когато идваш от горния етаж или от библиотеката, неголямото преддверие до стъпалата, отвеждащи в мазето. Празни. Не се чуваше и звук от тичащи стъпки, никакво трополене откъм горния етаж, докато някой бърза да навлече риза и да се спусне на долното ниво.