Кралят

И в двете си въплъщения… половинките си оставаха морков.

Бет хвърли двете парчета на плота и излезе тичешком.

* * *

Спаси ги един голям окръглен жив плет.

Когато се материализира в двора на жилището си в предградието, Кор поспря за миг, за да се съвземе, въпреки че слънцето всеки миг щеше да се покаже от изток.

На това му се казваше разминаване на косъм… едва бе успял навреме да прибере Лейла на сигурно място. Дори сега не беше сигурен, че наистина е успял.

Ала беше сторил всичко по силите си.

След като бе станало ясно, че мъглата я е дезориентирала досущ като него, той я улови за ръката и пое нагоре по склона. Не поиска потвърждение, че скритото имение на Братството действително се намира на върха – за тази информация разчиташе на същите принципи, върху които беше изградена далеч по-подходящата му бърлога в Древната страна.

Колкото по-висока бе една позиция, толкова по-лесно бе да се отбранява.

Движейки се с цялата бързина, на която бяха способни, те бяха налетели право в хоросановата замазка на шестметрова подпорна стена… знак, че са близо до дома ѝ. Проблемът бе, че тя бе прекалено объркана, за да се дематериализира над прок­летото нещо.

Изправен пред избора между ляво и дясно, Кор прекрасно си даваше сметка, че безопасността ѝ зависи от неговото решение.

По повече от един начин.

Знаеше, че дори да успее да построи подходящо скривалище, нещо, което да предпази и двама им от слънцето през целия ден, отсъствието ѝ ще бъде забелязано и когато се прибере на следващата вечер, ще я разпитват. Как би могла да отговори на въпросите, без да обърка живота си непоправимо, Кор нямаше представа.

Така че бе избрал дясно.

Когато се натъкнаха на грижливо поддържан малък храст… а след това на цяла редица такива като него, стана ясно, че са на прав път. Не я беше отвел до самия край – когато стигнаха до първата цветна леха, той пусна ръката ѝ и прошепна да върви… да върви бързо.

И на него почти не му оставаше време.

Погледа я как се отдалечава само за миг, преди да потъне в мъглата и дори звукът от стъпките ѝ не се чуваше вече.

Сякаш бе изчезнала завинаги.

И макар част от него да не искаше нищо друго, освен да седне и да остави слънцето да го погуби, Кор си заповяда да тръгне – понесе се надолу, докато буквално не се препъна в един изринат път.

Въпреки че виждаше едва на около метър и половина пред себе си, гладката повърхност му позволяваше да се движи с бързина, която беше немислима върху неравната пръст допреди малко. Беше се втурнал да тича, възползвайки се от помощта на земното притегляне; единствената му тревога бе някой да не се появи на пътя и да го освети с фаровете си.

Това обаче не се случи и той стигна до подножието на планината, оставяйки объркващия, потънал в мъгла пейзаж зад себе си.

Ала чувството на ужас, което го беше обзело, когато за първи път проникна в мъглата, не го напусна. Ами ако Лейла не се беше прибрала навреме? Ами ако някой я беше открил и я разпитваше? Ами ако…