Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Е, какво да ви дам?
Дай ни по чашка кафе и някаква торта. Какво имате?
Бананова торта, ананасова торта, шоколадова и с ябълки.
Дай ни с ябълки. Чакай… а тази пухкавата каква е?
Мей взима тортата и я помирисва. Бананова.
Отрежи едно парче, но по-голямо.
Другият шофьор й казва: две парчета.
Добре — две. Чувал ли си нови вицове, Бил?
Да. Ей сега ще ти разкажа един.
Само че внимавай, говориш пред жена.
Нищо, той не е много мръсен. Едно малко момче закъсняло за училище и учителката го пита: „Защо закъсня?“ А то отговаря: „Водих юницата ни на бик.“ Учителката му казва: „А баща ти не можеше ли да свърши тази работа?“ И детето отговаря: „Разбира се, че можеше, но бикът я върши по-добре.“
Мей се превива от смях, остър и писклив. Ал грижливо реже лук на дъската, вдига поглед, усмихва се и после отново навежда очи. Виж, шофьорите — това са хора! Всеки оставя на Мей по двадесет и пет цента. Петнадесет за тортите и кафето и десет бакшиш. И не се заяждат с нея.
Седят един до друг на високите столчета, лъжиците стърчат от чашите с кафе. Времето минава незабелязано. А Ал стърже тигана, слуша разговора, но не се намесва. Гласът на Бинг Кросби стихва. Дискът спира и плочата отива на мястото си. Виолетовата светлина угасва. Монетата, която приведе в движение механизма на грамофона и накара Кросби да пее, а оркестъра да му акомпанира — същата тази монета пада от мястото на контакта в специалната кутия за пари. Тези пет цента, за разлика от много други монети извършиха истинска работа, предизвикаха необходимата реакция в автомата.
От кафеника излиза пара. Компресорът на хладилника почва тихо да бръмчи, после млъква. Вентилаторът в ъгъла бавно се върти ту на една, ту на друга страна, вкарвайки в помещението топъл ветрец. По шосе номер 66 профучават коли.
— Преди няколко дни тук спря една кола от Масачузетс — каза Мей.
Биг Бил седеше, хванал отгоре чашата си, тъй че лъжичката стърчеше между палеца и показалеца му. Той духна в кафето си, за да го изстуди.
— Да знаеш какво е сега по 66. Кола след кола — от всички места. И всички вървят на запад. Никога не е имало такова движение. Понякога видиш някоя хубавица, просто не можеш да откъснеш очи!
— Ние днес бяхме свидетели на една катастрофа — каза другарят му. — Един кадилак — грамаден, сигурно е направен по специална поръчка. Хубавец. Нисък, кремав на цвят. Блъсна се с един камион. Радиаторът просто се наби в шофьора. Трябва да караше с деветдесет мили в час. Кормилният прът го разпра от горе до долу; той се гърчеше като червей. Красива кола! Просто цял ден да я гледаш. А сега нищо не струва. Потегли празна, без шофьора.
Ал вдигна очи от работата си.
— А камионът?
— Та това не беше всъщност камион. Лека кола, превърната в камион. Натоварен догоре със съдини, дюшеци, деца, кокошки. Такива сега има много, все на запад отиват. Кадилакът профуча край нас с деветдесет мили и тъкмо да ни задмине, отсреща изникна друга кола. Кадилакът изви встрани и върху му връхлетя този нищо и никакъв камион. Блъсна се в него с пълна скорост. Пиян ли беше шофьорът му, сляп ли! Във въздуха полетяха одеяла, кокошки, деца. Едно от децата умря. Стана на пита. Спряхме, а човекът, който седеше на волана на камиона, стои и гледа мъртвото дете. Нито дума не чухме от устата му. Мълчи като ням. Боже всевишни, колко такива семейства са тръгнали на запад по това шосе! Никога не са били толкова много. И от ден на ден стават все повече. Дявол знае откъде изникват непрестанно.
— Не „откъде изникват“, а къде отиват — рече Мей. — Понякога се отбиват и при нас за бензин. Но освен бензин рядко купуват нещо друго. Говори се, че крадели. Ала в нашето заведение всичко си знае мястото. Никога не са ни откраднали нещо.
Биг Бил с пълна с торта уста погледна през покрития с мрежа прозорец.
— Хайде, завързвай инвентара си! Ето ги, идват.
Един „Наш“ 1926 година уморено отби от шосето. Задната му седалка бе отрупана с чували, тигани, тенджери и върху покъщнината, удряйки главите си о покрива, седяха две момченца. На покрива имаше дюшек и една сгъната палатка; прътовете й бяха завързани за стъпалата на автомобила. Колата спря до бензиновата помпа. От нея бавно слезе тъмнокос мъж с дълго, слабо лице. Двете момченца се смъкнаха от купа покъщнина и скочиха на земята.
Мей заобиколи тезгяха и се спря на вратата. Мъжът носеше сив вълнен панталон и синя риза, потъмняла от пот на гърба и под мишниците. Момченцата бяха с комбинезони — оръфани, с много кръпки. Косите им бяха светли, ниско подстригани и стърчаха като четина, лицата — целите в прах. Те се затичаха право към мътната локва под водопроводния кран и заровиха пръстите на краката си в калта.