Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Демонът ме носи на северозапад, успоредно на потока от отпадъчни води, който се стича от дървения улей, за да се смеси със стичащата се от резервоара вода. Няколкоминутният преход ни отвежда на четвърт миля западно от лагера, където мръсната вода се връща в първоначалното си русло: тясно, плитко корито, което води до малък водопад, който се спуска от може би петнайсетина фута във вир с каменисто дъно. Демонът ме пренася внимателно през скалите, по-далече от лагера, като се движи в коритото на реката. Повърхността на потока е равна и покрита с мазут, а водата мирише на урина и сяра.
Демонът се спуска по скалите покрай водопада и ме хвърля върху един назъбен камък като чувал, пълен с мъртви котки. С вързани зад гърба ръце и безполезни крака аз не мога да направя нищо, за да омекотя падането, освен да държа главата си наведена напред с надеждата, че няма да си счупя черепа. Тя отскача от камъка; изхвръкват ми свитки от очите и мигрената дори изчезва за около пет секунди, преди да се завърне с рев и сила, способна да убие бик.
Демонът потапя едната си ръка във водата и я поднася над лицето ми, изцеждайки мръсната вода върху устните ми. След това загребва още и я излива върху челото ми, оставяйки я да потече по косата ми, кръщавайки ме с мръсотията, в която компанията „Отвъдие“ е превърнала извора на Великия Чамбайген.
След няколко секунди по нервите ми плъзва топлата вълна на присъствие, странно и неопределимо усещане, че съм прегръщан, гален и утешаван от нещо, което се намира вътре в мен. Струпеите започват да се белят от раните ми, докато плътта ми започва да се изцелява.
Това е нейният начин да ми каже, че идва насам.
О, боже, само ако можех да умра, преди тя да стигне дотук…
Само ако…
Докато сълзите прогарят лицето ми като киселина, демонът коленичи до мен и започва да се храни.
9.
Извън света мама пееше заедно с реката; когато на Фейт ѝ ставаше твърде страшно, тя винаги можеше да зарови главата си в чудесните копринени чаршафи, да придърпа завивката върху себе си, да затвори очи и да се понесе с музиката. В първия момент, когато мъжът я грабна и татко ужасно се ядоса, тя наистина се уплаши, но никой всъщност не може да се страхува твърде дълго, не и когато реката пее в главата му.
Защото реката винаги ще си остане река, така че просто няма от какво да се страхува.
Освен това къщата беше наистина невероятна, по-голяма дори от дома ѝ, и се намираше в центъра на Бостън, където Фейт никога досега не беше ходила, и макар че го беше видяла единствено през прозорците на голямата кола на гран маман, беше сигурна, че Бостън също е невероятен. Нямаше нищо против да остане известно време тук, защото хората се държаха много мило с нея през цялото време и никой не я караше да си сгъва дрехите или да си оправя леглото, или каквото и да е друго нещо. Имаше една много възрастна дама, чието име бе Работник Добсън, която като че ли нямаше друга работа, освен да следва Фейт навсякъде и да оправя след нея. Работник Добсън беше доста приятна възрастна дама, макар да не говореше много, но през цялото време се усмихваше и не изглеждаше зла и вече бе успяла да пъхне в ръката на Фейт най-невероятния бонбон на света, който се наричаше „шоколадов трюфел“.
Мама беше много, много заета с лекуването на болните хора в Отвъдие и пееше през цялото време някаква нова песен, която Фейт не разпозна, но веднага хареса. Мама беше доволна и щастлива, затова Фейт също беше щастлива, дори когато Работник Добсън влезе в стаята и я накара да стане от леглото и да си облече официална рокля за Закуската на Шабат. Фейт знаеше, че трябва да бъде с главни букви, заради сериозния начин, по който изглеждаха всички, когато произнасяха думите, и заради роклята, която трябваше да облече; тя беше бяла и мека, дълга до петите, с бухнали ръкави и наистина невероятна сатенена горна част, която приличаше на риза.
Двама Работници, чиито имена все още не знаеше, почистиха стаята ѝ, докато Работник Добсън ѝ оправяше косата, и скоро тя бе готова за Закуската на Шабат. Работник Добсън я хвана за ръката и я поведе надолу по трите реда стъпала на много, много дългото вито стълбище, през големия коридор до трапезарията.
Тя беше наистина голяма, с дървена ламперия, която стигаше над главата ѝ, а над нея бяха залепени сатенени на вид тапети. Масата също беше много голяма, с подредени върху нея свещи и всякакви други работи. Чичовците ѝ — чиито имена вече беше забравила — и гран маман вече бяха седнали на местата си. Зад всеки стол стояха Работници с изискани униформи и сериозни лица. Работник Добсън отведе Фейт до специалното столче, което беше нагласено за нея така, че когато седне в него, тя да вижда цялата маса, също като възрастните. Фейт се изкатери в столчето и внезапно се разкиска.