В земята пламък се крие

— Ако продължиш да стискаш така, ръцете ти ще изгубят силата си. Приплъзвай се по въжето.

Ще умра! — помисли си той, но поотпусна хватка. Кабелът не бе изопнат и тежестта на тялото му, в комбинация с хлъзгавината на въжето, го изтласкваха напред. Усещането бе отвратително.

Спря над средата на пропастта. Погледна надолу. Не трябваше да го прави, естествено, ала го стори. За секунда го обзе непреодолим световъртеж, сетне гледката се изчисти в пенест бял поток, лъщящи черни скали, виеща се мъгла и върха на водопада. В този момент едва не се пусна.

— Ръка над ръка, Лийт. Ръка над ръка! — викна му някой. — Вече не можеш да се върнеш! Трябва да продължиш! Бързо!

Това трябва да е сън!

Опита да вложи някакъв ред в хаотичния си ум. Ръка над ръка — каза си. Вдигни лявата си ръка от кабела и я постави пред дясната. Усещаше мускулите в горните му крайници да се напрягат, раменете му потръпваха от пронизваща болка, краката му висяха под него. Бе стоял на въжето може би минута. Ръцете отказваха да се подчинят на ума му.

— Лийт! Ръка над ръка! — викове, остри и настойчиви, но дали идваха иззад гърба му, или бяха рожба на ума му, не можеше да определи.

Внезапно лявата му ръка се изплъзна от кабела. Младежът се вкопчи във въжето с дясната, панически дирейки го с левица. За един безкраен момент увисна; сетне ръката му отново намери жицата.

— Точно така! Сега още веднъж!

Този път мускулите се подчиниха на ума му, на гласовете отзад — или и на двете. Захват подир захват се бореше към другата скала. Ето я там, мержелее се сред мъглата. Двадесет фута. Петнадесет. Хватката му се подхлъзна и той започна да се изсулва. С нечовешко усилие успя да спре и увисна, за да си почине. И отново напред, ръка над ръка, сега затворил очи, съсредоточил се яростно, дирейки да почувства земя под нозете си. Отпусни хватка, замахни напред, сграбчи кабела, почини, отпусни хватка, замахни напред, грабни кабела, почини… тогава десницата му напипа скала, а в същия миг краката му се удариха в камък.

Това бе най-заплашителният момент. Отвори очи. Някак трябваше да се изкачи на скалата, а нямаше кой да му помогне. Беше изтощен, знаеше, че не разполага с енергията да се издигне сам. Нямаше удобно място в скалата, откъдето да се оттласне. Осъзна, че е на края на силите си. На всичкото отгоре и въжето започна да трепери в ръцете му.

Сега от живота му оставаха моменти. Можеше да усети смъртта. Зейнала чернота, нещо осезаемо, увиснало точно под него, посягащо с черни лапи. Усещаше само ръцете си. За малко! — изрече умът му, а мисълта изглеждаше ужасно далечна. За малко! Почти бе достоен. Почти. Бе свършило. Пръстите му станаха безчувствени и започнаха да изпускат тресящия се кабел. Пусна се.