В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
И падна.
Падна право в яката ръка на брудуонеца Ахтал, който се бе плъзнал по кабела в мига, в който бе станало ясно, че Лийт няма да успее. Силната ръка отнесе младежа на скалата. След миг и брудуонецът се намираше там, полагайки ужасения Лийт на земята.
— Той добре ли е? — викна Хал. Гласът му едва се чу. Брудуонецът отговори с вдигане на ръка.
— Добре е — предаде Хал на останалите, облекчението му бе очевидно.
— Малко кураж е опасно нещо — тихо рече Те Туахангата, но в гласа му се долавяше по-скоро респект, отколкото укор.
Принц Уизаго кимна.
— Глупаво или не, той ни показа пътя с храбро дело. Нека се покажем достойни да го последваме.
Един по един приключенците премериха храброст срещу стоманения кабел. Те Туахангата пое първи, последван от якия в раменете Кърр, който се оказа удивително ловък. Хал премина след това. Неговото придвижване отне най-много време, защото младежът се затрудняваше да сграбчва въжето с изсъхналата си ръка, така че брудуонецът трябваше да го пресрещне. Ескейнчанката не спря да проклина, докато преминаваше. Фемандерак се приготви, като подири вътрешен покой, за да се прочисти от страх.
— Остави си арфата! — каза му Уизаго, но философът не можеше да се раздели с нея, дори и да знаеше, че тя щеше да наруши баланса му. Той се плъзна по въжето и сякаш миг по-късно се намери на другата скала. Не помнеше как се е озовал там.
Настъпи моментът, от който всички тайно се страхуваха — бе ред на хауфута. Уизаго го успокояваше, но бе очевидно, че ръцете на едрия мъж не са достатъчно силни, за да издържат тежестта на туловището му.
— Почакайте! — долетя вик от другата страна. Хал. — Ахтал казва, че са му останали сили за още едно прекосяване. Позволи му да ти помогне!
Без да чака потвърждение, брудуонецът се плъзна по кабела, сетне се метна на скалата до ужасения водач.
— На раменете ми! — рече воинът. Хауфутът нямаше избор. Брудуонецът го повдигна с очевидна лекота, но как щеше да се върне на въжето с тази огромна тежест на гърба му? Уизаго поклати глава, а когато погледна отново, брудуонецът вече бе прекосил половината път.
Ахтал концентрира невероятната си сила. Напрежението върху раменете му бе непоносимо. Щеше да го повали от въжето, ако му позволеше да натисне. Затова той го разсейваше, като вървеше с бързо темпо напред, изстрелвайки последователно ръце, размахвайки крака, карайки тежестта на гърба да работи в негова полза. С едно последно усилие се залюля нагоре в ръцете на смаяните си спътници.
Уизаго направи жест към Маендрага, предлагайки му да мине следващ. Магьосникът поклати глава.
— Сгреших с идването си — рече той. — Аз съм единственият пазител, стъпил тук от две хиляди години, а го сторих недостоен. Повече не ще бъда част от тази проклета мисия.
Дъщеря му рязко си пое дъх.
— Не съм съгласна с теб, татко! Тези хора показаха храброст, въображение и вяра. Не дирят нищо за себе си, рискувайки всичко за Фалта. Ако Най-възвишеният не почита дела като техните, то тогава не заслужава подобни служители. Ще прекося въжето.
— Нищо подобно! Забранявам! — викна чародеят с паникьосан глас. — Оставаш тук с мен.
— Ти може да си се предал на отчаянието, но не и аз — тихо рече Беладона. — Остани тук и ни изчакай. Ще донесем Джугом Арк.
И тя постави ръка върху кабела.
— Не! — викна Маендрага. — Не! — понечи да я отскубне от въжето. Принц Уизаго му изви ръцете.
— Пусни я. Не можеш да сториш нищо, освен да я убиеш. Изчакай ни тук.
Когато дъщерята на магьосника прекоси въжето, Уизаго пусна Маендрага и се присъедини към останалите. Кабелът го изтощи — макар трениран от детинство, той се удиви на постижението на северняците. Ала всичко свърши по-бързо, отколкото се бе надявал. Десетима приключенци стояха от другата страна на кабела, само един оставаше на отсрещната скала.
— Помислих, че съм умрял — рече Лийт, благодарейки на брудуонеца. Бе му отнело известно време да се окопити, изпитваше смесица от срам и облекчение. С изключение на хауфута, който бе твърде скромен, за да се чувства посрамен, Лийт единствен се бе нуждаел от помощта на Ахтал. Дори Хал се бе справил по-добре.
— Жив си — рече Ахтал. — Ще продължиш.
Пътниците си починаха продължително. Мислите им оставиха кабела, насочили се към следващата стъпка.