В земята пламък се крие

Закусиха в мълчание. Никой не бе останал сух през нощта, настойчивата влага бе съумяла да се просмуче и в раниците им, намокряйки дрехите. Лийт тромаво се протегна, тялото му още не бе забравило усилията от вчерашния следобед.

— Добре ще е да потърсим онова въже — небрежно рече хауфутът. — Лийт?

— Вдясно — рече младежът. Инстинктивно разбра, че селският водач се опитва да разведри настроението, така че се опита да влезе в тона на своя лидер. Но днес трябваше да се изправят срещу самите стихии. Денят на изпитанието бе настъпил и Лийт знаеше, че въпреки сериозната подготовка из полята и хълмовете, градовете и тъмниците на Фалта, още не е готов за него. Денят бе мрачен и настроението им съответстваше.

Поеха надясно по брега и крачиха около стотина ярда, когато достигнаха до скала. Малко по-напред малък поток се отделяше от езерото и бълбукаше към хребета, който пропускаше водите през тесен и дълбок процеп. Сякаш някой гигант бе разцепил склона с великанската си брадва. Отново ги обзе чувство на незначителност, карайки ги да се чувстват не на място сред твърде мащабни земи. Натрапници, нарушители! — като че шепнеше земята. Навлеци! Не ви е тук мястото.

— Кой каза това? — викна Фемандерак. Зад него Маендрага побледня и застина. — Някой внушава думи. Кой? — искаше да знае обърканият философ.

— Никой! — отговори Маендрага, в чийто обикновено непроницаем глас се долавяше неподправен страх. — Самата земя. Дядо ми ме предупреди за това. Каза, че ако свещената земя усетела стъпките на недостойни, щяла да закрещи против нашествениците, докато самата скала се надигнела да ги убие. Не му повярвах, разбира се — познавам ограниченията на магията, но чутият от нас глас не дойде от човешки устни или ум.

— Но ние не сме нарушители! Бяхме призовани тук! — отчаяно рече Лийт.

— Изглежда грешиш — изрече Маендрага. — Недостойни нозе има в това свещено място. Трябваше да зная. Сърцето ме предаде от самото начало. Глупост беше да идвам тук. Няма да избягаме.

Той приседна на един влажен камък.

— Нищо не се е променило — обяви хауфутът. — Този глас е бил фантом, сянка, още една илюзия, която да обезкуражи търсещите Стрелата. Ще е нужно нещо много повече от шепот, за да ме прогони! Не ще се махнем, докато не получим Джугом Арк.

Но шепотът продължи: Навлеци! Нашественици! Махнете се! С усилие Лийт го игнорира. Лошото предчувствие за някаква надвиснала заплаха се засили.

С приближаването към процепа, през който езерото се оттичаше, Лийт съзря първата им цел. Над пропастта бе опънато въже — макар неясно по какъв начин, прикрепено за скалите в двата си края. Останалите му направиха път. Младежът пристъпи до върха на скалата, сетне коленичи — отдясно земята се спускаше като отсечена в мъглата, сивият мрак засмукваше по същия начин като Хелиг Холт — огромната яма на Адунлок. Стисна зъби и реши повече да не поглежда в тази посока.