В земята пламък се крие

Сред тъмносивата завеса изникна черен силует, сетне още един. Лийт извика — що за сенки се изправяха срещу тях? Фемандерак също нададе вик, но не на страх.

— Земя! Това е островът!

— Слава богу! — отдъхна си хауфутът. — След подобно пътуване е трудно да продължиш да не вярваш в свръхестественото.

— Въпрос на доверие — тихо рече Кърр. Лийт рязко погледна към него, но старият фермер не показваше признаци, че е имал нещо предвид.

Черните заплашителни силуети се оказаха дървета, брегът изникна пред тях, килът на лодката остърга камъните. Островът не се отличаваше особено от могила, издигнала се в средата на езерото, купчина камъни, връз които се бе вкопчил крехък слой ронлива пръст, достатъчен за папрат, треви и неколцина дръвчета. Обиколката му им отне около пет минути. Вероятно сто ярда в диаметър, островът не бе приютил някакви тайнствени ужаси. Половин час по-късно все още нямаше ужаси, но нямаше и пещера.

С нарастващи опасения, Петимата от Ръката оглеждаха острова, дирейки нещо, приличащо на пещера.

— Въздух, вода, земя… — повтаряше Фемандерак отново и отново, сякаш очакваше думите да призоват отвора. — Трябва да е тук!

— Трябва ли? — отговори Кърр. — Никой от пазителите не е бил тук, откакто Бюрей е поставил стрелата. Какво знаят те?

— Знаят, че Джугом Арк се намира на този остров — изтъкна Лийт. — Това им е казал Бюрей. Стрелата е тук, в земята.

— Възможно ли е да е заровена? — ужасен запита хауфутът. — Би ни отнело дни да разкопаем острова.

— По-вероятно е самият остров да се е променил — чертите на Кърр бяха изсечени. — Две хиляди години са много време, твърде дълго, за да се повери ценност като Джугом Арк на простите камъни. Сетете се за сипея. Той не бе част от загадката, но го използвахме. А ако и островът е потънал?

— Възможно е, но доста по-вероятно е нивото на езерото да се е повишило. В такъв случай входът на пещерата би се намирал под вода. Какво ще правим тогава? — Фемандерак сериозно се замисли над въпроса си.

Петте фигури претърсваха острова с нарастващо отчаяние. Мина неопределено време, около им започна да се спуска здрач. Не бяха яли, макар в обзелото ги напрежение дори и хауфутът бе забравил за това, но също бяха забравили и отминаващите часове. Лийт бе гледал същите три дървета, същите половин дузина храсти, същите мрачни камънаци и същия чакълест бряг прекалено дълго. Нещата не се подреждаха. Всичките им мечти се разсейваха в последния възможен момент. Припомни си обгърналата го депресия, след като бяха отпратени от Съвета на Фалта. Сега се чувстваше по същия начин. Ала тогава бяха продължили напред, друга алтернатива бе изникнала. Може би и сега щеше да се случи същото.