В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
В мълчаливо съгласие се разположиха край скалата. Хауфутът извади от дрехата си по една малка зелена ябълка за всеки от тях и задъвкаха сред отслабващата светлина.
Селският водач довърши ябълката си и хвърли огризката надолу по склона. Заговори с неохота:
— Най-добре да се връщаме.
Отговориха му четири мрачни изръмжавания.
— Няма да нощувам тук — продължи хауфутът. — Ще лагеруваме на брега и ще решим какво да правим.
Пое към лодката. Лийт, Хал и Фемандерак го последваха.
Ала Кърр се защура из храсталаците за миг, сетне извика останалите, които крачеха към брега. Хауфутът вече се бе изгубил в мъглата.
— Може да има и друга причина, поради която не сме видели пещерата! — викна той. Нещо в тона му накара Лийт рязко да се извърти. — Може гъсталаци — да речем, бодливи храсти — да са прорасли край отвора, скривайки го от поглед.
— Огледахме всички храсти… — поде хауфутът. Сетне настъпи пауза, четирите сиви фигури се изкатериха обратно към Кърр, който бе огънал дълъг трънест клон, разкривайки кръгла черна дупка.
— В земята! — триумфално рече фермерът.
Дупката се оказа шест фута над гладкия каменен под, върху който лежеше прясна огризка от ябълка. Хауфутът се спусна първи, последван от Кърр, Лийт, Хал и Фемандерак. Петимата по-скоро напипваха, отколкото виждаха пътя си, изсечен в островната скала.
— Не е естествено — рече без нужда Кърр, — загладените стени показваха истината в думите му.
След около петдесет ярда проходът се разширяваше, меко сияние осветяваше сферична зала.
— Вероятно се намираме под езерото — рече Лийт, но никой не го чу. Приключението им бе на път да приключи успешно.
Мълчаливо Петимата от Ръката влязоха в помещението. Големината му бе достатъчна тъкмо колкото да ги побере. В средата на камерата на пода имаше малка скала или по-точно подът се издигаше в малък каменен плот. Сиянието идваше от този камък. Не, от стрелата върху него. Малка, около два фута, с пера. Светеше червено, сякаш нажежена. Стрелата. Джугом Арк.
— Погледнете я! Красива е! — ахна Фемандерак. Изящна, със съвършени пропорции, украсена с редките пера на марисуона, металното й тяло сияеше — красота, прикриваща безкомпромисна справедливост.
— Защо сияе? — запита хауфутът. — Нагорещена ли е?
— Илюзия! — отвърна кльощавият философ. — Последната защита. Ала ние не трябва да се притесняваме. Ние сме Аркимм. Няма да ни изгори.
Кърр със сигурност не се задоволи с този бързичък отговор. В крайна сметка не Фемандерак щеше да я вземе. Старият фермер усещаше топлината й от няколко фута.
— Не я докосвай! — хауфутът бе протегнал ръка към Стрелата, предупреждението на Кърр отекнало със закъснение. Едрият мъж не я досегна, но ръката му остана твърде близо за прекалено дълго време. Отдръпна я с вик.
— Позволи ми да видя — рече Хал. — Дай да видя ръката ти.
— Не я докоснах! — но хауфутът протегна ръка към Хал, върху която вече се издигаха мехури, по един върху всеки пръст. — Боли! Защо е толкова гореща?
— Не зная, не зная… — отговори сакатият. — Но трябва да те изведем при езерото и да я потопим в студена вода.
Поведе едрия мъж към изхода. С достигането на изхода Стрелата припламна, изпълвайки малкото помещение с непоносима светлина и жега.
— Не излизайте! — изкрещя Фемандерак. — Ще ни убие, ако сме по-малко от петима!
— Но ръката ми… добре, ще остана — хауфутът почти зарида от болка. — Да намерим начин да я вземем и да се махаме.
Един след друг Петимата от Ръката посягаха, но никой не можа да се приближи до Стрелата на единението.
Фемандерак викна от безсилие.
— В земята пламъкът се крие! Но кой може да държи огън в ръка? Какво я прави толкова гореща? Какво се иска от нас? — дори умственото съсредоточаване, което би трябвало да го направи безразличен към болката, не довеждаше до разлика.
— Може би затова са нужни и петимата от Лулеа! — възкликна хауфутът, размахвайки ръка, за да облекчи болката. — Ако Стела бе дошла с нас, вече щяхме да сме взели Стрелата. Сега може никога — тук той сгримасничи от болка, — може никога да не приключим мисията си.
— На косъм! — зави Фемандерак. — Как е възможно това?