Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Бранд се оказа един от онези непоклатими, надеждни мъже, от които светът така отчаяно се нуждае, и схвана ситуацията на мига. Беше необичайно интелигентен за алорн и се сещаше не само за нещата, които пропусках, но и за онези, които просто не можех да му кажа в присъствието на Даран. Не беше изключено Желязната Хватка въобще да не успее да се възстанови и в такъв случай щеше да ни е нужен подходящ регент. Двамата с Бранд се опитвахме да затрупаме Даран с подробности, свързани с управлението, само и само да успеем да го отвлечем поне за известно време от мъката му. Малко след като се запознах с главния управител на острова, аз му поверих Даран и тръгнах към покоите на Поулгара.
Почуках на вратата й.
— Поул, аз съм. Отвори.
— Върви си.
— Отвори вратата, Поулгара. Трябва да поговоря с теб.
— Махни се някъде по-далече, татко.
Свих рамене.
— Вратата си е твоя, Поул. Ако не я отвориш веднага, ще ти се наложи да викаш дърводелци, за да я оправят.
Лицето й изглеждаше ужасно, когато се появи в процепа на вратата.
— Какво искаш, татко?
— Нямаш време за това, Поулгара. По-късно ще се наплачеш на воля. Сега имам нужда от теб. Рива не може дори да мисли, затова направих Даран регент. Някой ще трябва да го наглежда, защото има нещо, което се налага да направя на всяка цена.
— Защо точно аз?
— Само не почвай и ти, Поул. Защо всички ме питат същото? Избрах теб, защото си единствената, която може да се справи с това. Ти ще останеш тук и ще помагаш на Даран с всичко, с което можеш. Не му позволявай да изпадне в състоянието на баща си. Ангараките имат очи навсякъде и при първата проява на слабост тук можеш да очакваш визита от Ктучик. А сега се вземи в ръце. Издухай си носа и си измий лицето. Оставих Даран да приказва с главния управител на острова. Ще те заведа при тях и после ще трябва да тръгна на мига.
— И няма да останеш дори за погребението?
— Аз ще си направя свое собствено погребение тук, в сърцето си. Точно както ще направиш и ти. Сега върви да се пооправиш. Изглеждаш ужасно.
Съжалявам, Поул, но трябваше да го направя по този начин. Налагаше се да издърпам и двама ви с Даран насила от ръба на пропастта на отчаянието, и единственият начин да го направя бе като ви затрупам с отговорности.
Оставих дъщеря си и внука си увлечени в задълбочен разговор с Бранд и си дадох вид, че напускам Острова. Но всъщност не го напуснах. Вместо това си потърсих тихо кътче отвъд близките планини.
Там се сринах на земята и ридах като невръстно дете, докато загубих всякаква представа за времето.
Желязната Хватка така и не се съвзе след загубата на съпругата си. Той, разбира се, наближаваше шейсетте, когато Белдаран ни напусна, затова и без друго времето Даран да поеме трона беше почти настъпило. Това ми даде и достатъчно добро основание да накарам Поулгара да остане на Острова. Така й осигурих достатъчно работа, че да не може да мисли твърде много за сполетялата я загуба.
На мен също ми беше необходимо сериозно, всепоглъщащо занимание и затова още с връщането си в Долината се зарових в Мринския кодекс. Прерових безброй пъти от единия до другия край, търсейки някакъв намек, предназначен да ме предупреди за онова, което е предстояло да се случи с Белдаран. Обзе ме неописуемо облекчение, когато така и не открих нещо подобно. В противен случай сигурно нямаше да се освободя от чувството за вина.
Около шест или седем години по-късно, в Долината пристигна пратеник на Даран, който бе дошъл да ме извести за смъртта на Рива Желязната Хватка. Мечото рамо бе починал предишната зима, а Драс и Алгар бяха вече старци. Може би най-неприятното в това да живееш безкрайно дълго е непрекъснатата загуба на приятели. Понякога ми се струва, че целият ми живот е бил едно безкрайно погребение.
Поулгара се върна в Долината около година след това, помъкнала непосилен товар от всевъзможни медицински книги. В тях най-вероятно нямаше нищо, което е могло да помогне на Белдаран, но Поул държеше да се увери в това лично. Не знам какво щеше да направи, ако бе открила някакво лечение, за което да не е подозирала на времето и което да е било достатъчно ефективно, за да излекува нейната сестра-близначка. За моя неописуема радост, тя също извади късмет.
В следващите петдесетина години не се случи нищо особено и животът в Долината си течеше кротко и безбурно. Даран се ожени, роди му се син и после остаря, докато ние с Поул продължавахме своите занимания. Чувството за взаимна загуба ни сближи през годините. Колкото по-дълбоко навлизах в скрития смисъл на Мринския Кодекс, толкова по-тревожно ставаше усещането за онова, което ни готвеше бъдещето. Едно поне ми даваше опора — до момента не бяхме пропуснали да направим дори една важна крачка, което значеше, че сме готови.