Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
За съжаление, нещата не спряха дотук. Белар и Мара винаги са си били близки и изстъпленията на чедата на Недра обидиха безмерно Бога-Мечка. Това беше всъщност причината за черекските набези срещу толнедранския бряг. Череките обърнаха особено внимание на Тол Вордю, домът на Вордюнската династия и всичко, което Ран Вордю успя да направи, беше да седи отстрани и да кърши безпомощно пръсти, защото нищо не може да спре развилнелия се алорн.
Накрая се наложи моят Учител да поеме нещата в свои ръце и едва тогава се стигна до мир между Белар и Недра. В края на краищата, Торак все още беше нашият основен проблем и той все още ни беше абсолютно достатъчен, за да има за какво да се безпокоим.
Тридесета глава
След унищожаването на Марагор, когато гневът на черекските берсерки се поуталожи, в западните кралства се установи крехък мир, който естествено не важеше за Арендия. Техните безкрайни граждански войни така и не престанаха, може би защото те самите не го искаха. Взаимната омраза вече се беше превърнала в нещо като религия за арендите.
Ние с Поул прекарахме следващите няколко века в Долината, увлечени в своите занимания. Моята дъщеря прие без излишни коментари факта, че явно не й е писано да остарее. Странното при нея обаче беше, че тя наистина не старееше. Ние с Белдин отдавна бяхме придобили вида на зрели мъже, близнаците също. Косите ни сивееха тук-там. Поул обаче си остана все така свежа и красива, както в онзи прекрасен ден на сватбата на нейната сестра. А вече беше на повече от триста години. Единствената забележима промяна бе в някак помъдрелите й очи. Предполагам, че един магьосник би трябвало да изглежда зрял и мъдър, за което няколко сиви кичура само биха му помогнали. Поулгара обаче не мислеше и да се оплаква от това, че косата й е все така прекрасна.
Може би някой ден ще проверя на какво се дължи всичко това. Върти ми се мисълта, че всеки от нас е придобил вида, към който винаги се е стремял. Звучи интригуващо, нали?
Както и да е. Та в началото на двайсет и петия век, струва ми се, Поулгара реши, че вече й е време да се оправя съвсем сама. Опитах се да й предложа помощта си, но тя ме сряза:
— Учителя ми каза да се погрижа за това, татко. Доколкото си спомням, твоето име дори не се спомена в разговора.
Последната й забележка беше абсолютно ненужна.
Изчаках половин ден, след като тя препусна, възседнала своя алгарски кон, и я последвах. Никой не ми беше забранил да го правя. А аз в края на краищата бях неин баща. Знаех, че има невероятен талант и все пак…
Трябваше, естествено, да бъда адски внимателен. Като изключим майка й, Поулгара ме познава по-добре от всеки друг на този свят и аз съм склонен да мисля, че би могла да долови присъствието ми на десет мили разстояние. Разширих необичайно репертоара си, докато я следвах по източната граница на Улголанд. Май променях формата си кажи-речи всеки час. Стигнах дори дотам да се преобразя в полска мишка, за да мога да наблюдавам лагера й привечер. Една ловуваща сова за малко не сложи край на бляскавата ми кариера на досадник.
Моята дъщеря не даваше никакви признаци, че е доловила присъствието ми, но с Поулгара човек никога не може да бъде сигурен. Тя прекоси планините на път за Мурос, където сви на юг право към Арендия. Това вече наистина ме изнерви.
Както очаквах, по пътя за Во Вакюм тя се натъкна на група васитски мъжкари. Васитите обикновено са невероятно учтиви с дамите, но тези изглежда си бяха забравили добрите маниери у дома. Те я заразпитваха доста грубо и накрая й заявиха, че ако не представи някакъв документ за самоличност, ще бъдат принудени да я задържат.
Няма да повярвате колко майсторски се справи тя със ситуацията. Уж се беше разгорещила в спора си с тях, когато най-неусетно прибави нужната думичка и… ги приспа до един. Целият номер беше задействан с едно едва забележимо, небрежно движение на китката. Често съм говорил с нея за това и тя винаги ми е казвала, че Думата, която освобождава нейната Воля, не й е съвсем достатъчна. Винаги ставало по-добре, когато добави жест.
Васитите заспаха на мига, без дори да си направят труда да слязат от конете си. А, да, конете им също заспаха. Поулгара пък продължи безгрижно напред, тананикайки си някаква непозната за мен мелодийка. След като беше изминала няколко мили, тя събра отново Волята си и каза: „Събудете се“, след което махна още веднъж с ръка.
Васитите дори не подозираха, че допреди малко са дремали кротко и затова решиха, че тя просто е изчезнала. Не знам защо, но по някаква причина магьосничеството изнервя ужасно арендите и затова те предпочетоха да не я преследват. Не че ако бяха решили противното, щяха да са наясно в каква посока да тръгнат.