Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Не викайте! — креснах им аз на свой ред.
— Къде се губиш? — пожела да узнае Белтира.
— В Толнедра. Сякаш не го знаехте.
— Опитваме да се свържем с теб от цяла седмица.
— Трябваше да прекося планините и затова се преобразих във вълк.
Това винаги е бил един от недостатъците, когато приемеш друга форма.
— Какво има? — изпратих им мислено своя въпрос.
— Белдаран е много болна. Поулгара отиде на Острова, за да види с какво може да помогне. — Той направи кратка пауза. — По-добре побързай, Белгарат.
Мразовита тръпка прободе гърдите ми.
— Ще мина напряко през Улголанд, за да се добера по-бързо до Камаар — казах им. — Уведомете Поулгара, че идвам.
— Може да ни се наложи да се свържем отново с теб. Пак ли ще се преобразиш вре вълк?
— Не, ще летя. Като ястреб, предполагам.
— Ти не летиш много добре, Белгарат.
— Може би е време най-после да се науча. Преобразявам се.
Загрижеността ми за Белдаран беше толкова смазваща, че дори не успях да се сетя за нещата, които обикновено ми пречат при летенето. След около половин час, в който привиквах с новата си форма, вече порех въздуха със скорост, която в други случаи би ме изплашила до смърт.
Бях безкрайно изтощен, когато два дни по-късно се добрах до Камаар. Въпреки това поспрях за не повече от час и се стрелнах над Морето на Бурите.
Кацнах на брега на Острова за иначе немислимо за мен време, но въпреки това бях закъснял. Белдаран беше мъртва.
Поулгара въобще не говореше, а Рива беше в състояние, подобно на моето след смъртта на Поледра. Точно в момента нямаше смисъл да се опитвам да успокоя който и да е от тях, затова отидох при своя внук.
Открих го на върха на най-високата кула на двореца. Очите му просто бяха привършили и той седеше с подпухнали очи и мрачно лице при една от бойниците. Толкова беше пораснал.
— Хайде, Даран — казах му, колкото можах по-спокойно. — Дръпни се оттам.
— Дядо!
— Казах ти да се дръпнеш оттам.
Не исках да поемам каквито и да е рискове с него. Един неочакван пристъп на отчаяние можеше като нищо да го накара да сложи край на живота си. Щях да се отдам на собствената си мъка едва по-късно. Точно сега трябваше да му помогна да се справи с неговата.
— Какво ще правим сега, дядо? — проплака той.
— Ще продължим напред, Даран. Това е, което трябва да направим. Сега ми разкажи какво се случи.
Той се овладя, доколкото му позволяваха изчерпаните сили.
— Мама се простудяваше всяка зима години наред. Леля Поул ни каза, че било от слабите й бели дробове. През последната зима беше още по-зле — започна да кашля кръв. Точно тогава татко прати да извикат леля Поул. Но вече не можеше нищо да се направи. Тя опита всичко, но мама просто беше твърде слаба. Защо не беше тук, дядо? Ти сигурно щеше да успееш да направиш нещо.
— Аз не съм лечител, Даран. Твоята леля знае за лечението далеч повече от мен. Щом тя не е успяла да спаси майка ти, значи никой не е можел да го стори. Баща ти има ли първи министър или нещо подобно? Някой, който се грижи за всичко, когато той е зает?
— За Бранд ли питаш? Той е главен управител на Острова. Татко е оставил в ръцете му цялата администрация.
— Най-добре да идем и да поговорим с него. Ти ще трябва да поемеш кралството, докато баща ти се възстанови.
— Аз ли? Защо точно аз?
— Защото ти си Принц на Рива, Даран. Това е твоя отговорност. Баща ти в момента не е в състояние да се справи с управлението и затова отговорността пада на твоите рамене.
— Не мисля, че е много честно. Аз се чувствам почти толкова зле, колкото и татко.
— Не съвсем. Ти поне все още можеш да говориш… и да мислиш. Той не може. Аз ще ти помогна да се справиш, Бранд също.
— Но татко ще се оправи, нали?
— Да се надяваме. Но това може да продължи известно време. На мен ми бяха нужни дванайсет години, за да стъпя на краката си, след като баба ти почина.
— Но, дядо, никой няма да ме вземе на сериозно, когато му кажа да направи нещо. Аз дори не мога още да си пусна свястна брада.
— Ти си двайсетгодишен, Даран. Време е да пораснеш. Хайде сега да намерим Бранд.
Признавам, че беше брутално от моя страна, но все някой трябваше да управлява този остров. Рива очевидно не можеше. Сферата трябваше да бъде съхранена на всяка цена, а ако вестта за състоянието на Рива стигнеше до ушите на Ктучик… направо не ми се мислеше какво би могло да излезе от това.