Белгарат — магьосникът

— В какъв смисъл?

— Минах през техните поселища на път за насам. Те са струпали войски на около десет левги от източната драснианска граница. Според мен са намислили нещо голямо.

Започнах да сипя проклятия.

— Значи затова било всичко!

— Карай по ред, Бергарат. Какво става там?

— По тази граница се въртеше скромна търговия. После надраките станаха нагли. Организираха няколко нападения срещу Драсния и синът на Бичия врат ги прогони обратно в горите. После известно време там не се случваше нищо по-специално.

— Мисля, че съвсем скоро пак ще се вдигне пушилка. Надракските градове са почти изоставени. Мобилизирали са всеки мъж, достатъчно зрял или здрав, за да се държи на краката си и да размахва оръжие.

— По-добре да предупредя Ронар.

— Кой пък е този?

— Настоящият крал на Драсния. Ще отскоча дотам и ще му обясня какво става. Ти защо не отидеш до Алгария да видиш дали няма да можеш да откриеш Чо-Дан, главата на Съвета на клановете. Аз ще посетя Боктор и оттам Вал Алорн, за да предупредя череките.

Белдин потри ръце.

— Не сме имали война от доста време насам.

— На мен специално хич не ми липсваше. — Почесах се по брадата. — Май ще трябва да отида и до Рак Ктол, за да поговоря с Ктучик. Може пък да успея овреме да му избия вредните идеи от главата.

— И да ни провалиш малката войничка с ангараките?

Той направи шеговита физиономия.

— Къде е Поул? — попита след това.

— В Арендия. По-специално във Во Вакюм, ако се не лъжа. Ктучик се опитва да играе игрички и там. Поул наглежда положението. Хайде да вървим да предупредим алорните.

Кралят на Драсния Ронар прие новините дори с известен ентусиазъм. Беше почти толкова безотговорен по тая линия, колкото и Белдин, ако не и повече. Оттам отидох до залива Черек и се срещнах с крал Бледар. Той беше още по-зле и от Ронар. Флотата му потегли за Коту още на следващия ден. Надявах се, че поне Белдин ще успее да сдържи алорните, след като се озоват на надракската граница. Аз и Поул бяхме прекарали последните няколко века, поддържайки на всяка цена крехкия мир в Запада, а една прибързана конфронтация заплашваше да вдигне всичко във въздуха.

След това отидох до Рак Ктол.

Поспрях в пустинята на няколко мили западно от онази скала с размерите на малка планина и премислих различните възможности. Последното ми посещение най-вероятно бе убедило Ктучик в необходимостта да слага лостови навсякъде, затова проникването ми в града най-вероятно щеше да бъде далеч по-трудно този път. След кратко умуване, не без леко разочарование, стигнах до извода, че всъщност мога въобще да не прекосявам града. Нали знаех къде е кулата на Ктучик, а и тя като всяка друга си имаше прозорци.

Беше късно през нощта и пясъкът отдавна бе изстинал, затова не можех като предишния път да се възползвам от топлите въздушни маси. Налагаше ми се буквално да впивам нокти във въздуха, докато се издигах в спирала все по-високо и по-високо около скалата на Ктучик. Може би единственото хубаво нещо в цялото упражнение беше, че след първите стотина метра вече не можех да виждам земята под себе си.