Вендета: Отмъщението на Лъки
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вендета: Отмъщението на Лъки». Краткое содержание книги:
Последната дума беше нейна.
— Моят син не. Вече не.
Той изтича нагоре и тръшна вратата на стаята си, убеден, че майка му е най-омразната жена на света.
Дона почака, докато той се махне, след това отиде в библиотеката, затвори вратата и бързо стигна до личния си сейф, скрит зад подбрана с вкус картина на Пикасо.
Набра комбинацията и буйно дръпна вратичката на малкия сейф, където държеше важни документи и скромно количество бижута — хубавите й бижута бяха заключени на сигурно място в банката. Порови из него, търсейки видеозаписите на Мортън Шарки и снимките на Бриджит.
Беше абсурдно — тя сама ги беше прибрала тук, а сега не можеше да ги намери. Да не би да си губеше разсъдъка?
Методично извади всичко от сейфа. Никаква касета. Никакви снимки. Беше ли възможно Джордж да се е добрал до комбинацията? Не. Джордж не би си позволил да посегне на личния й сейф.
Трябваше да остане спокойна и да се справи с това рационално. Те просто бяха на друго място и тя щеше да ги намери.
Санто тръгна направо към компютъра си. Беше се измъкнал рано от училище, защото нямаше кой да го спре. Какво му пукаше за математиката или историята? Нямаше нужда да знае тези боклуци, защото някой ден щеше да наследи състоянието на Бонати. Баща му му беше оставил пари, а когато Дона пукнеше, той щеше да наследи и нейните. Така че майната му на училището. Точно сега беше по-заинтересуван да си разчисти сметките с онази развратница, Винъс Мария.
Той седна на компютъра и започна да съчинява ново писмо. Писмо, изпълнено с омраза.
Тя щеше да си го получи.
ГЛАВА 64
Лени чакаше нетърпеливо, а часовете пълзяха безкрайно бавно.
Чудеше се дали Клаудия някога ще се върне. Мисълта за свободата беше толкова опияняваща, че той едва можеше да стои спокойно, но знаеше, че трябва да пази силите си за бягството — ако това някога станеше.
Мъжът, за когото сега знаеше, че е бащата на Клаудия, пристигна с храната му, на практика му я хвърли и изчезна.
Прибра парче хляб в джоба си за пътуването. След това седна на края на пригодените за легло дъски и заразглежда грубо нарисуваната карта, която му бе дала Клаудия. Беше му обещала, че ще го изведе от лабиринта на пещерите. След това той продължаваше сам — всеки от тях тръгваше по своя път.
Свобода. Каква прекрасна дума. Той я произнесе няколко пъти на глас просто за да си вдъхне увереност.
Мислеше си за децата си. Реши, че никога повече няма да ги напуска. Щеше да приключи с филмовата си кариера и да си завре задника в студиото, защото оттук нататък щеше да остане със семейството си. Нищо нямаше до го раздели с Лъки.
След доста време стигна до заключението, че нещо трябва да се е объркало и че Клаудия няма да се върне.
Главата започна да го боли толкова силно — той реши, че ще се пръсне. Легна на така нареченото си легло, преизпълнен с отчаяние.
Сигурно трябва да беше заспал, защото когато Клаудия най-сетне пристигна, трябваше да го разтърси.
— Лени — каза тя напрегнато. — Ставай бързо.
Той отвори очи, слисан за момент. Това беше ли поредният сън? Не, Клаудия наистина се беше надвесила над него.
— Трябва веднага да тръгваме — и тя му подаде ключа. — Ако татко ми се събуди…
Не беше необходимо да говори повече. Той седна и с треперещи ръце пъхна ключа в ръждясалата верига, обхващаща разранения му глезен.
Ключалката беше толкова корозирала и лепкава, че отказваше да се отвори.
— Исусе! — паникьоса се той. — Това не е този ключ.
— Той е — настоя тя и се наведе да му помогне.
Двамата се бореха с него, докато някак си той успя да завърти ключа и да отключи веригата.
Най-сетне беше свободен! Хвана оковите си и силно ги метна срещу стената на пещерата.
Клаудия прибра ключа в джоба си.
— Ела, трябва да тръгваме — каза тя. — Вече е късно.
За момент го обхвана колебание. Беше бил затворник толкова дълго, че не знаеше дали ще може да понесе свободата.
Клаудия го хвана за ръката.
— Следвай ме — изрече тя. — След като напуснем пещерите, трябва да се изкачим по скалите.
— Какви скали? — разтревожи се той.
— Не е опасно — увери го тя. — През цялото време се изкачвах по светло. Сега е тъмно — може би само ще е по-трудно.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че след като излезем оттук, трябва да се катерим по някакви си скали?
— Да, Лени — твърдо отговори тя. — Ако аз мога да го направя, значи, и ти можеш. Ела.
Тя измъкна фенерчето от ръцете му и бързо започна да се промъква през високия черен лабиринт на пещерите.
Той се движеше плътно зад нея и се опитваше да не забелязва хлъзгавината и разбягващите се плъхове, докато си пробиваха път, водени единствено от слабата светлина на фенерчето.