Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Империята щеше да наложи възмездието си — стига да можеше — и броят им щеше да нарасне. Имперската заплаха винаги гласеше това: „Унищожението, което нанасяте на нас и на ближните ни, ще ви се върне десетократно.“ Ако Калам успееше да убие Ласийн, то може би щеше да успее също така да постави на трона някой с достатъчно здрав гръбнак, за да избегне управлението от позицията на криза. Убиецът и Бързия Бен имаха едного наум. „Стига всичко да стане според плана.“ Но за тези тук беше късно. Твърде късно.
Той бавно въздъхна, едва сега осъзнал, че лежи върху мравуняк и че обитателите му недвусмислено го подканят да напусне. „Легнал съм с тежината на бог върху техния свят и на тези мравчици това никак не им харесва. Много повече си приличаме, отколкото би могъл да си помисли човек.“
Запълзя назад през тревите. „Не е първата сцена на ужас, която виждам, в края на краищата. Войникът се научава да носи всякаква броня и докато е в занаята, това му върши добра работа. Богове, не знам дали ще преживея един мир!“
С тази смразяваща мисъл, вляла се като умора в крайниците му, той се добра до задния склон и редиците с разпънатите пленници се скриха от погледа му. Огледа се дали няма да зърне някаква следа от присъствието на Апт, но демонът сякаш беше изчезнал. След малко се надигна полуприведен и заотстъпва към трепетликовата горичка, където го чакаха останалите.
Щом приближи ниските храсти, обкръжаващи сребролистните дървета, Майнала се надигна от прикритието си със зареден арбалет в ръце.
Калам само поклати глава. Двамата мълчаливо се шмугнаха между стволовете и се върнаха при групата.
Кенеб беше изпаднал в поредния пристъп на треска. Жена му, Селв, се беше навела над него, стиснала устни от страх, на ръба на паниката; държеше мокър парцал на челото на мятащия се Кенеб и шепнеше успокоително. Децата, Ванеб и Кесен, усърдно разчесваха конете.
— Много ли е зле? — попита Майнала, докато внимателно отпускаше тетивата на арбалета.
В първия миг Калам беше твърде зает с отърсването на полазилите го мравки, но после въздъхна.
— Няма да можем да ги заобиколим. Видях знамена от западните племена — тези лагери се разрастват, което значи, че Одан на запад няма да е празен. На изток ще се натъкнем на градчета и села, всичките заети от гарнизони. По целия хоризонт натам няма нищо освен пушеци.
— Ако беше сам, щеше да преминеш — каза Майнала и забърса с ръка черния кичур от челото си. Светлосивите й очи го пронизаха. — Един от многото войници на Апокалипсиса. Ще е съвсем просто да получиш пост в южния край и някоя нощ тихичко да се измъкнеш.
Калам изсумтя.
— Не е толкова просто, колкото си мислиш. В този лагер има магове. — „Пък и аз съм държал Книгата в ръцете си — едва ли ще остана анонимен…“
— Какво значение има това? — попита Майнала. — Може би си прочут, но чак асцендент не си.
Убиецът сви рамене, после зарови в пътната си торба.
— Не ми отговори, ефрейтор — продължи Майнала, без да откъсва очи от него. — Откъде е цялото това важничене? Не си от хората, които се самозалъгват, тъй че, изглежда, криеш нещо от нас. Някоя и друга… съществена подробност за себе си.
— Магьосничество — измърмори Калам докато измъкваше от торбата си малък предмет. — Не е мое. На Бързия Бен. — Вдигна предмета с кисела усмивка.
— Това е камък.
— Да. Признавам, щеше да изглежда много по-драматично, ако беше някоя многостенна гема или златна торква. Но никой маг на този свят не е толкова глупав, че да вложи сила в толкова ценен предмет. В края на краищата кой би откраднал камък?
— Слушала съм легенди, в които се разказва друго…
— О, намира се магия, вградена и в скъпоценни вещи — накити и други подобни. Магьосниците ги правят с десетки, всеки с някакво проклятие в тях. Повечето са нещо като магическо шпионско устройство — магьосникът може да ги проследява, понякога дори да вижда през тях. Ноктите ги използват непрекъснато като средство за събиране на информация. — Подхвърли камъка, улови го и изведнъж отрезвя. — Трябваше да се използва като последен изход… — „В двореца в Унта всъщност.“
— Какво прави той?
Убиецът направи гримаса. „Представа си нямам. Бързия Бен не е от много подробните, кучият му син. Това ти е ашикът в дупката, Калам. С него можеш да влезеш направо в тронната зала. Гарантирам ти го.“ Огледа се и видя наблизо една ниска плоска скала.
— Кажи им да се приготвят за тръгване.
Приклекна пред плоската скала, сложи камъка върху нея и намери друг — валчест, голям колкото юмрука му. Вдигна го замислено, после удари с трясък омагьосаната каменна буца.