Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Бавно, добре пресметнато клане. Играят си с нас.“ Нескончаемият прах беше издращил гърлото на историка и всяко преглъщане бе непоносимо болезнено. Запасите вода бяха на привършване, а споменът за река Секала се бе превърнал в изгаряща, неутолима жажда. Нощното клане на говеда, овце, прасета и кози се беше усилило — облекчени от страданието, животните биваха одирани и насичани на едри късове в големите котли, за да придадат малко вкус на яхнията от кръв, костен мозък и овес — единствената останала им храна. Всяка нощ лагерът се превръщаше в касапница от ревящи под ножа животни, а въздухът оживяваше от ризани и мухи, привлечени към местата за клане. Оглушителният рев и суматохата след заник бяха изпънали нервите на Дюйкър, а и не само неговите. Лудостта ги беше обладала напоследък и ги гризеше също толкова безпощадно, колкото огромната армия на Камъст Релой.
Ефрейторът яздеше до историка вцепенен и смълчан, отпуснал глава и със смъкнати рамене. Сякаш се бе състарил пред очите на Дюйкър.
Светът им се беше смалил. „Кретаме по ръба между видимо и невидимо. Стъпкани, но непобедени. Изгубили сме смисъла на времето. Безкрайно движение, прекъсвано единствено от унилото му отсъствие — стъписаното спиране, роговете, провъзгласяващи края на дневното тътрене. Мигът, в който прахта се вихри напред и никой не се движи. Стоим вцепенени от неверие, че още един ден е отминал, а ето, все още сме живи.“
Цяла нощ беше обикалял из бежанския стан, скитал се беше между опърпаните редици шатри, навеси и фургони, а очите му поглъщаха всичко, което виждаше, с някакво извратено безпристрастие. „Нашият историк, вече свидетел, наврян в илюзията, че ще оцелее. Достатъчно дълго, за да изреди подробностите върху пергамента с крехката вяра, че истината е достойна кауза. Че разказът ще се превърне в урок, в който ще се вслушат. Крехка вяра ли? Откровена лъжа, заблуда от най-лошия вид. Урокът на историята е в това, че никой не се учи.“
Издъхваха деца. Беше се навел, с ръка на рамото на една майка, и гледаше с нея как се изцежда животът от невръстното телце в прегръдката й. „Като светлината на маслен светилник, заглъхва, заглъхва и гасне. Мигът, в който борбата е вече изгубена и сърчицето тупти все по-бавно, осъзнало поражението, а после секва в няма почуда. И повече не се пробужда.“ Тъкмо тогава болката изпълваше опустелите души на все още живите и помиташе всичко в своя гняв срещу несправедливостта.
Неспособен да утеши майчините сълзи, беше продължил. Обикаляше без посока, оцапан с прах, пот и кръв, превръщаше се в привидение, в самопровъзгласил се парий. Беше престанал да се явява на нощните съвети на Колтейн въпреки изричните заповеди. Придружаван само от Лист, яздеше с уикците, до фланговете и ариергарда, вървеше редом със Седма, с верните хисарци, с морската пехота, сапьорите, с благородниците и „кървясалата тиня“ — както бяха започнали да се наричат бежанците с незнатно потекло.
И през цялото това време не казваше почти нищо, присъствието му бе станало толкова обичайно, че позволяваше на хората да се отпуснат. Каквито и да бяха опустошенията, все се намираше достатъчно енергия, за да се изрази в мнения.
„Колтейн е истински демон, мрачната шега на Ласийн над всички нас. Той е в съюз с Камъст Релой и Ша’ик — този бунт не е нищо друго освен добре измислен фарс, откакто Гуглата дойде да обгърне света човешки. Проснали сме се ничком пред нашия покровител с лице-череп и в замяна на всичката тая пролята кръв Колтейн, Ша’ик и Ласийн ще се възвисят и ще застанат редом до Закачуления.“
„Гуглата се показва в полета на тия мухи — непрекъснато ни показва лика си, всеки здрач посреща с алчното си хилене в смрачаващото се небе.“
„Уикците са сключили пакт със земните духове. Тук сме да наторим почвата…“
„По грешен път сме тръгнали, приятел. Играчка сме за богинята на Вихъра, нищо друго. Урок сме, който дълго ще се разказва.“
„Съветът на благородниците яде деца.“
„Чакай. Къде го чу това?“
„Някой снощи се натъкнал на гнусен пир. Съветът отправял молитви към тъмните Древни богове, да останат тлъсти…“
„Да останат какво?“
„Тлъсти, рекох. Истина е. И сега нощем из стана скитат озверели духове, събират мъртви деца и почти умрели — никаква разлика няма, само дето вторите са по-сочни.“