Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Не преди да съм разбрала кой си ти, Перла. По-скоро какво си.
— Нокът съм, разбира се. На кой друг е дадена привилегията да пътува през Имперския Лабиринт?
Тя кимна към портала.
— Някой току-що си я даде сам.
Очите на Перла засвяткаха.
— А за това ще ми разкажеш ти, Червен меч.
Тя се смълча в седлото, замислена, после кимна.
— Да. Идеално. Ще те придружа.
Перла пристъпи назад и я подкани с ръка.
Лостара Юил смуши коня.
„Ашикът в дупката“ на Бързия Бен се затвори по-бавно, отколкото можеше да се очаква. Седем часа след като Червеният меч и Нокътят бяха изчезнали в Имперския Лабиринт, звездите блестяха в безлунното небе, а порталът все още зееше и обагрените му с червено ръбове гаснеха в тъмен пурпур.
Из поляната отекваха звуци, ехо на паника и тревога в стана на Корболо Дом. Конни отряди, понесли факли, препускаха във всички посоки. Магове рисковано посягаха към Лабиринтите си, търсейки дири през станалите напоследък опасни пътища на магията.
Хиляда и триста малазански деца бяха изчезнали, без конните патрули да забележат освобождението им. Дървените кръстове бяха голи, само петната от кръв, урина и нечистотии показваха, че допреди малко на тях са висели човешки същества в предсмъртна агония.
Апт закрачи тихо през поляната. Дългите й като ками зъби блестяха в естествената й усмивка. Потта лъщеше по черната й козина, гъстата четина на косата й блестеше мокра от росата. Застана права, единственият й преден крайник бе прегърнал отпуснатото тяло на едно малко момче. Кръв капеше от дланите и ходилата му, а лицето му беше жестоко нахапано и изкълвано, останало без очи и с една зейнала червена дупка на мястото на носа. Дъхът излизаше на пресекулки и се носеше тъжно на облачета бяла пара над поляната.
Демонът клекна на задницата си и зачака.
Струпаха се сенки, заизливаха се като гъста тъмна течност между дърветата и надвиснаха пред портала.
Апт килна глава и широката й уста се разтвори в подобие на кучешка прозявка.
Сред сенките се очерта смътна фигура. От двете й страни се появиха блестящите очи на охраната Хрътки.
— Мислех, че съм те загубил — зашепна Сенкотрон на демона. — Тъй дълго те задържаха в примката си Ша’ик и нейната обречена богиня. Но ето, че тази нощ се връщаш, при това не сама — о, съвсем не сама. Доста амбициозна си станала, откакто беше само конкубинка на Господаря на демоните. Кажи ми, скъпа, какво да правя сега с тези над хиляда дечица?
Очите на Хрътките гледаха Апт като вкусна мръвка.
— Аз резач ли съм? Знахар ли съм? — Гласът на Сенкотрон се извисяваше октава след октава. — Котильон добрият чичко ли е? Хрътките ми селски мастии и паленца за сирачета ли са? — Сянката, която беше бог, засвятка свирепо. — Да не би съвсем да си се побъркала?
Апт заговори с бърза поредица от цъкания и съскания.
— Разбира се, че Калам искаше да ги спаси! — закряска Сенкотрон. — Но той знаеше, че е невъзможно! Само възмездието беше възможно! Но сега! Сега трябва да изразходвам всичките си сили, за да изцеря хиляда осакатени деца! И за какво?
Апт заговори отново.
— Слуги ли? И колко точно голяма си въобразяваш, че е Цитаделата на Сянка, едноръка малоумнице?
Демонът не отвърна нищо, само сивото й многостенно око заблестя на звездната светлина.
Сенкотрон изведнъж се изгърби, присви се и сивият му, подобен на предутринна мъгла плащ прошумоля около него.
— Армия от слуги — прошепна той. — Слуги. Изоставени от Империята, оставени на собствената им съдба в ръцете на жадните за кръв разбойници на Ша’ик. Ще остане… двойственост… в наранените им, ковки души… — Богът вдигна очи към демона. — Съзирам дългосрочните предимства на този твой прибързан акт, демоне. Имаш късмет.
Апт изсъска и цъкна.
— Искаш онзи, дето е в прегръдката ти, да остане твой? И — ако наистина се каниш да продължиш с покровителстването на Мостовака убиец — как точно ще съчетаеш тези две противоречащи си отговорности?
Демонът отвърна.
Сенкотрон запелтечи от яд.
— Каква наглост, глезена кучка такава! Нищо чудно, че Господарят на апторианите те лиши от благоволението си! — Замълча и след миг се понесе безшумно над тревата. — Насилственият цяр си иска цена — замърмори Сенкотрон. — Плътта се възстановява, ала умът остава да се гърчи от спомена за болката, тази безмилостна тояга на безпомощността. — Вдигна скритата си в дългия ръкав длан към челото на момчето. — Това дете, което ще те язди, ще е… непредсказуемо. — Изсмя се през зъби, щом раните започнаха да се затварят и по раздраното лице на момчето се появи нова плът. — Какъв вид очи искаш да има, миличка?