Талисманите на Шанара

Долу боят се ожесточаваше. На места войници на Федерацията проникваха Елфските редици.

— Трябва да изпратя Телохранителите на помощ — бързо каза Трис и веднага тръгна. — Чакай ме тук.

Той нареди на Телохранителите, които бяха около нея, да пазят Кралицата, бързо се спусна по хълма и се изгуби от погледа.

Рен стоеше и гледаше надолу към кръвопролитието. Вече бе сама с Фавн и осмина защитници. Сама на един спокоен остров, докато цялото море наоколо бушуваше. Противно й бе онова, което вижда. Противна й бе неговата неизбежност. Но ако оцелея, закле се тя, до края на живота си ще работя за съживяване на Елфската лечителска традиция и за разпространението й сред другите раси от Четирите земи.

Фавн се размърда на рамото й и се погали в бузата й.

— Няма, няма, мъничкото ми — прошепна тя успокояващо — всичко е наред.

Долината бе покрита с мъже, които се стрелкаха напред-назад по хълмовете и надолу из дефилето. Шумът на битката се усилваше с настъплението. Тя погледна на запад към небето, надявайки се мракът да прекрати битката, но той бе още твърде далеч, за да вдъхне някаква надежда. Дотогава Елфите няма да удържат, мислеше си отчаяно тя. Няма да оцелеят.

— Издържахме досега, за да загубим тук — промърмори тя толкова тихо, че само Фавн я чу. Дървесният пискун писукаше тънко. — Не е справедливо. Не е…

В този момент Фавн изпищя предупредително и тя се обърна. Видя група чернодрехи Преследвачи, които излязоха от укритието си зад нея, като изникнаха от дърветата, където сенките и мъглата бяха най-гъсти. Преследвачите бързо приближиха към нея, оръжията им зловещо просветваха в полуздрача и на гърдите им се виждаше емблемата на вълчата глава. Телохранителите се спуснаха да я предпазят, като скочиха да пресрещнат нападателите. Но Преследвачите бяха бързи и безмилостни и посякоха Елфите още щом стигнаха до тях. Нададоха се викове за предупреждение, молби за помощ от останалите долу, но шумът на битката напълно ги заглуши.

Рен изпадна в паника. Шестима телохранители бяха убити, а последните двама всеки момент щяха да паднат. Сигурно Преследвачите бяха успели да се промъкнат покрай часовоите и бяха заобиколили през гората, за да стигнат при нея. Тя бе обкръжена от три страни и обръчът около нея се затваряше. Ако успееха да я обградят, съдбата й бе решена. Веднъж я бяха изпуснали. Втори път нямаше да рискуват.

Тя се обърна и побягна, но се препъна и падна. Преследвачите бяха убили и последния от телохранителите и приближаваха към нея. Сега беше сама. Фавн бе отлитнал от рамото й съскайки. Тя бръкна в туниката си за торбичката, в която държеше Елфските камъни, стисна я в пръстите си, измъкна я и я издигна. Всичко ставаше толкова бавно. Опита се да си поеме дъх, но гърлото й бе свито. Пред нея се изпречиха острия на оръжия, вдигнали се при приближаването на Преследвачите. Тя отстъпваше през високата трева, докато се опитваше да извади Елфовите камъни от торбичката. Не! Не! Не действаше достатъчно бързо. Сякаш беше сложена в калъп и изстиваше като желязо. Беше парализирана. Под качулките на нападателите й просветваха червените им очи. Как са успели да се промъкнат дотук? Как е възможно това?