Талисманите на Шанара

Уокър Бо ги водеше, спускайки ги от височините към равните места и те се промъкваха в мъглата като сенки. Той използваше Друидска магия, за да ги обгърне в тишина. Преминаха като фантоми в тъмнината, невидими като мисъл и плавно като течаща вода. Шадуините тази нощ не бяха навън. Поне ги нямаше около петимата хора и дивата котка и земята сякаш принадлежеше само на тях. Уокър премисляше плана си. Страхуваше се, че няма да имат достатъчно време да стигнат до Пар, да го освободят от оковите му и да се спуснат в подземието. Мечът на Шанара щеше да бъде необходим, за да освободят Пар от странната власт, която имаше над него песента-заклинание, а всички Шадуини веднага щяха да се спуснат срещу тях в мига, в който използват Меча. Трябваше да изведат Пар от килията му и да стигнат долу в подземието без да използват Меча. Той обмисляше как да го направят.

Кол Омсфорд също размишляваше. Питаше се дали не греши в убеждението си, че Мечът на Шанара може да помогне на брат му. Допускаше, че истината, която Мечът би открил, може да не освободи Пар, а да го накара да обезумее. Защото ако истината е, че Пар е Шадуин, тогава тя би била съвсем безполезна. Може би Аланон бе предназначил Меча за нещо друго, тревожеше се той — за нещо, за което той още не си дава сметка. Може би Пар беше в такова положение, че не Мечът щеше да го спаси.

На крачка зад тях Морган Лех си мислеше, че въпреки всички талисмани, които носеха и магията, която владееха, шансовете им да успеят в това начинание бяха малки. Предизвикателствата в Тирс, когато отидоха да търсят Падишар Крийл бяха сериозни, но тогава бяха повече хора. Мислеше си, че този път няма всички да оцелеят. Тази мисъл не му беше приятна, но беше неизбежна и тихо му нашепваше в съзнанието. Питаше се дали е възможно след като бяха преживяли толкова много — Шахтата, Джут, Елдуист и всички чудовища, които ги бяха населявали — да намери края си тук. Изглеждаше смешно. Това беше краят на търсенията им, финалът на пътуването, което ги бе лишило от всичко освен от решимостта да продължат. Не беше справедливо всичко да свърши с тяхната смърт. Но той знаеше също така, че беше напълно възможно.

Дамсон Рей си мислеше за баща си и Пар. Питаше се дали не бе предала единия заради другия, когато остави Пар сам да търси Кол, след като брат му най-неочаквано се бе появил сред живите. Питаше се дали този избор нямаше да коства живота и на двамата и реши, че дори да й е съдено със смъртта си да плати за този избор, все пак ще види Равнинеца още веднъж.

Мати Ро до нея се чудеше доколко силна е магията, която й бе дал Друидът, дали е достатъчна, за да преодолее онези тъмни създания, срещу които щяха да се изправят, дали щеше да успее да ги унищожи. Тя вярваше в това. Имаше усещането за недосегаемост. Знаеше, че е тук, защото тук трябва да бъде. Животът я бе довел в този момент на това място, където щяха да се решат много неща. Нямаше търпение да види до какво ще доведе всичко това.