Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Как?
— Разбрахме се да не обсъждаме източниците. Исках да кажа, никой тук не знае, че си малазанец или че си беглец от отатаралските рудници. Освен Ша’ик, разбира се. Понеже е избягала с теб. Така че ценя личните тайни — със знанието и с мислите си — и винаги съм бдителен. О, имало е сондажи, ровене с чародейство — цял куп заклинания, разни обитатели тук следят съперниците си. Всяка нощ.
— Значи ще засекат отсъствието ти…
— За тези ровения спя дълбоко в шатрата си, Хеборик. Както и ти в твоята. Сами. Безопасни.
— Е, значи си много над техните чароддейства. Което те прави много по-властен от всеки от тях. — По-скоро чу, отколкото видя как Л’орик сви рамене и въздъхна. — Щом искаш подробности, засягащи Ша’ик и този нов Господар на Колодата, трябва да се срещнем тримата. А за да стане това, трябва да разкриеш за себе си пред Избраната повече, отколкото би ти се искало.
— Кажи ми поне това. Този нов Господар — той бе създаден веднага след поражението на Малазан на Дженабакъз. Или ще го отречеш? Онзи мост, на който стои той — той беше, или е, свързан по някакъв начин с Подпалвачите на мостове, защото те бяха унищожени в Панион Домин.
— Не мога да съм сигурен в тези неща — отвърна Хеборик. — Но това, което предполагаш, изглежда вероятно.
— Значи малазанското влияние все расте и расте — не само на нашия, земен свят, но и през лабиринтите, а вече и в Драконовата колода.
— Вие повторихте грешката на толкова много врагове на империята, Л’орик. Допуснахте, че всичко, което е Малазан, непременно трябва да е обединено, в намерение и в цел. Нещата са много по-сложни, отколкото си представяш. Не вярвам, че този Господар на Колодата е някакъв слуга на императрицата. Всъщност той не коленичи пред никого.
— А стражите му, Подпалвачите на мостове? Какво търсят там?
Хеборик усети, че въпросът е подвеждащ, но реши да продължи играта.
— Някои клетви във вярност се опълчват и на самата Гугла.
— Аха. Което значи, че е войник в тази знаменита рота. Какво пък, нещата започват да се изясняват.
— Нима?
— Я ми кажи, чувал ли си за един Бродник на духа, Кимлок?
— Името ми е смътно познато. Но не е тукашно. Каракаранг? Руту Джелба?
— Сега пребивава в Ерлитан. Историята му не е свързана с това, за което говорим, но по някакъв начин наскоро е бил в контакт с Подпалвач на мостове. Иначе няма как да се обясни стореното от него. Той им е дал песен, Хеборик. Песен на Танно, и любопитното е, че тя започва тук. В Рараку. Рараку, приятелю, е рожденото място на Подпалвачите на мостове. Разбираш ли значимостта на тази песен?
Хеборик извърна глава към огнището със сухата му топлина и не отвърна.
— Разбира се — продължи след малко Л’орик, — значимостта й донякъде се е смалила, тъй като Подпалвачите на мостове вече ги няма. Не може да бъде осветена…
— Сигурно — промълви Хеборик.
— За да се освети песента, трябва някой Подпалвач на мостове да се върне в Рараку, в рожденото място на ротата. А едва ли е вероятно, нали?
— Защо е нужно Подпалвач на мостове да се върне в Рараку?
— Защото магията на Танно е… елиптична. Песента трябва да е като змия, захапала опашката си. Песента на Кимлок за Подпалвачите на мостове засега е без край. Но трябва да бъде пята, така остава жива. — Л’орик сви рамене. — Тя е като заклинание, което продължава да действа и очаква развръзка.
— Кажи ми за нефритения гигант.
Върховният маг кимна, наля чай и сложи чашата пред Хеборик.
— Първият бе намерен дълбоко в отатаралските рудници…
— Първият!?
— Да. И досегът се оказа фатален за миньорите, осмелили се да се доближат. По-точно — изчезнали са. Без следа. Намерени са части от други двама — трите нишки вече са свързани. Гигантите са… натрапници в нашия свят. От някое друго селение.
— Идващи само за да бъдат оковани във веригите на отатарал — промълви Хеборик.
— Е, значи и ти знаеш нещо. Всъщност като че ли всеки път пристигането им тук е било предвиждано. Някой или нещо се грижи заплахата, която носят тези гиганти, да бъде предотвратена…
Но Хеборик поклати глава и го прекъсна:
— Не. Струва ми се, че грешиш, Л’орик. Самият проход — порталът, през който идва всеки гигант — той създава отатарала.
— Сигурен ли си?
— Не, разбира се. Твърде много са загадките около отатарала, за да е сигурен човек в каквото и да било. Имаше някаква схоларка — забравил съм й името, — която бе предположила, че отатаралът е сътворен от анихилацията на всичко, необходимо за да действа магията. Като шлака, в която цялата руда е изгорена. Беше го нарекла „абсолютното изцеждане на енергия“ — енергията, съществуваща във всички неща, било то одухотворени или не.