Пътят на кралете (том I)

— Не съм сигурен. Но засега смятам, че трябва да знаеш едно. Садеас проводи пратеници при нас. Моли за разрешение да влезе в нашия лагер. Иска да разпита конярите, които са се грижили за коня на Негово величество по време на лова.

— Новата позиция му дава правото на подобни искания.

— Татко — тихо отговори Адолин и се приближи още. — Мисля, че той ще направи някакъв ход срещу нас.

Далинар го погледна.

— Знам, че ти му вярваш — бързо рече Адолин. — И сега разбирам защо. Но ме чуй. Този ход го поставя в отлично положение да разклати позициите ни. Кралят е достатъчно вманиачен и е подозрителен дори към теб и мен — знам, че си забелязал. На Садеас му трябва само да намери някакво въображаемо „доказателство“ за връзка между нас и едно покушение срещу краля и ще съумее да настрои Елокар против нас.

— Може би трябва да поемем този риск.

Адолин се свъси.

— Но…

— Вярвам на Садеас, синко. А даже и да не му вярвах, не можем да му откажем достъп или да попречим на разследването му. Не само ще изглеждаме виновни в очите на краля, но и ще оспорим неговата власт. — Далинар поклати глава. — Ако искам другите върховни принцове да ме приемат като техен военен водач, трябва да съм готов да позволя на Садеас властта на Върховен принц на осведомяването. Не мога да разчитам на старите традиции за собствения си авторитет и същевременно да отказвам това право на Садеас.

— Предполагам. Но все пак можем да се подготвим. Не можеш да ми кажеш, че не се тревожиш поне малко.

Далинар позабави отговора си.

— Може би. Този ход на Садеас е агресивен. Но на мен ми беше казано какво да правя. „Вярвай на Садеас. Бъди силен. Действай с чест и честта ще ти помогне.“ Този съвет получих.

— Откъде?

Далинар го погледна и Адолин веднага разбра.

— Значи сега залагаме бъдещето на нашия дом на тези видения — равно рече Адолин.

— Не бих казал. Ако Садеас действа срещу нас, няма просто да му позволя да ни прегази. Но и не смятам да правя първата стъпка срещу него.

— Да, заради онова, което си видял. — Адолин започна да се ядосва. — Татко, каза, че ще изслушаш каквото имам да ти казвам за виденията. Е, моля те, да ме чуеш сега.

— Това не е подходящото място.

— Винаги имаш извинение. Вече пет пъти се мъча да говоря с теб за това и ти винаги ме отблъскваш!

— Може би защото знам какво ще ми кажеш. И знам, че няма полза от това.

— Или може би защото не искаш да се изправиш лице в лице с истината.

— Достатъчно, Адолин.

— Не, не е достатъчно! Във всички лагери ни се присмиват, авторитетът и доброто ни име намаляват с всеки изминал ден, а ти отказваш да направиш нещо съществено по въпроса.

— Адолин, няма да приема това от родния си син.

— А от всеки друг ще го приемеш? Защо става така, татко? Когато другите говорят за нас, ти им позволяваш. Обаче когато Ренарин или аз направим и най-дребна стъпка в посока, която ти виждаш като неподходяща, веднага биваме наказани! Всеки друг може да лъже, а аз не мога да кажа истината? Нима твоите синове означават толкова малко за теб?