Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
Всъщност Роион като че ли обмисляше предложението.
— Кой взима скъпоценното ядро?
— Делим богатството по равно — отговори Далинар.
— А ако спечелим Вълшебен меч?
— Който го спечели, ще го вземе, очевидно е.
— И най-вероятно това ще си ти — навъсено рече Роион. — Понеже и ти, и синът ти вече сте Броненосци.
Ето каква беше най-голямата трудност с Вълшебните мечове и Броните — почти нямаше вероятност да ги спечелиш, ако вече не притежаваш свои. Всъщност, често се оказваше недостатъчно да имаш само Броня или само Меч. Садеас се беше изправял срещу паршендски Броненосци на бойното поле и винаги биваше принуден да отстъпи, за да не загине.
— Сигурен съм, че можем да решим нещо по-справедливо — най-сетне каза Далинар. Досега се надяваше да може да даде Броня и Меч на Ренарин, ако спечелеше отново.
— Убеден съм — скептично отвърна Роион.
Далинар пое дъх. Трябваше да е по-дързък.
— А ако ги предложа на теб?
— Моля?
— Опитваме съвместно нападение. Ако спечеля Меч или Броня, ти ще вземеш първите. Но вторите ще задържа.
Роион зяпна.
— Наистина ли би го направил?
— Кълна се в честта си, Роион.
— Добре, в твоята дума никой не би се усъмнил. Но можеш ли да ме виниш, че съм предпазлив?
— Защо?
— Аз съм върховен принц, Далинар. Вярно, че княжеството ми е най-малкото, но сам съм си господар. Не искам да се окажа подчинен на някой по-голям.
Ти вече си станал част от нещо по-голямо, гневно помисли Далинар. Това стана в мига, когато се закле във вярност на Гавилар. Роион и другите принцове не спазваха обещанията си.
— Нашето кралство може да е много повече, отколкото е сега, Роион.
— Може. Но може и аз да съм доволен от това, което имам. Както и да е, предложението ти е интересно. Ще трябва да го обмисля по-добре.
— Чудесно — каза Далинар, но инстинктите му говореха, че Роион ще отклони предложението. Принцът бе прекалено подозрителен. Върховните принцове едва се доверяваха един на друг и без залогът да са Броня и Меч.
— Ще те видя ли на празненството тази вечер? — попита Роион.
— Защо не? — отвърна Далинар с въздишка.
— Е, гадателите казват, че може да има буря довечера, нали разбираш…
— Ще бъда там — твърдо отвърна Далинар.
— Да, разбира се — подсмихна се Роион. — Няма причина да не дойдеш. — Отново се усмихна на Далинар и се оттегли, последван от адютантите си.
Далинар въздъхна и заразглежда Първичната карта, докато премисляше срещата и нейното значение. Остана дълго пред картата, загледан в Равнините като някакъв бог. Платата приличаха на нагъсто разположени острови или на грамаден витраж с неравни парчета стъкло. За кой ли път Далинар изпита чувството, че би могъл да забележи порядък в разположението на платата. Видеше ли повече от тях, вероятно щеше да успее. Какво означаваше порядъкът, в случай че наистина го има?
Всички останали бяха толкова загрижени да изглеждат силни, да се самодоказват. Мигар само той виждаше колко лекомислено е това? Сила заради самата сила? Каква полза от силата, ако не правиш нищо с нея?
Някога Алеткар е бил светлина, помисли Далинар. Така твърди книгата на Гавилар, това ми показват виденията. Нохадон е бил крал на Алеткар много отдавна. В епохата преди оттеглянето на Вестителите.
Далинар почти я виждаше. Тайната. Тайната, която така вълнуваше Гавилар в месеците преди смъртта му. Само ако можеше да се протегне още малко, Далинар щеше да я разбере. Да види целта в живота на хората. И най-сетне да знае.
Нали тъкмо това правеше през последните шест години. Да улавя, да се протяга, да стига малко по-далеч. А колкото по-далеч стигаше, толкова по-далечни сякаш ставаха отговорите.
Адолин пристъпи в Галерията с картите. Баща му още беше тук, сам. Отдалеч го наблюдаваха двама сини гвардейци. Роион не се виждаше никъде.
Адолин приближи бавно. Далинар отново имаше така честия напоследък отсъстващ поглед. Дори и да не преживяваше някой от своите епизоди, той не беше изцяло тук. Не и както присъстваше по-рано.
— Татко? — продума Адолин и пристъпи към Далинар.
— Здравей, Адолин.
— Как беше срещата с Роион? — попита Адолин и се помъчи да звучи бодро.
— Разочароващо. Оказва се, че съм много по-слаб в дипломацията, отколкото бях някога във войната.
— Няма изгода от мира.
— Всички това казват. Ала някога ние сме живели в мир и, изглежда, сме се справяли добре. Даже по-добре.
— Мир не е имало от времето на Селенията на Покоя — незабавно отвърна Адолин. — Човешкият живот на Рошар е борба. — Това беше от Аргументите.