Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— ТИ нямаш нужда, нали ще подхвръкнеш.
— А ти ще слезеш по ветрилото, като по стълба. Ето оттук. Здраво е, ще издържи легион такива като тебе.
— Добре. Можеш да ме чакаш долу.
— Е, не е учтиво. Поне докато не се научиш да летиш.
Дичо сметна това за шега. Заслизаха заедно по прострения костен елерон на зертончето.
Около драконовата ладия тревата бе по-къса и между зелените чимове сивееха плоски камъни. Пръснати с пресметлива небрежност, те образуваха пътека чак до двореца. Радослав се озърна към придружителя си.
— И сега?
— Сега ще чакаме да те повикат.
— Къде?
— Ей там, в Грота на съгласието. На Тинг. — Крилан сочеше към двореца.
— Тинг? Това не е ли народно събрание в Швеция?
— Общо събрание на викингите — уточни змеят. — Откъде, мислиш, са взели думата? Преди да се покръстят, даже преди да се покланят на Тор и другите мутри, са почитали драконите. Също като повечето човешки племена на Земята.
— Добре де, но къде?
— Нали ти казах, в пещерата под аула…
— Не бе, къде ще чакаме?
— А… Тук, в горичката. Има колиба. Ако много се проточи чакането, спокойно можеш да поспиш в нея, тя е с удобства.
— Бих хапнал.
— Ми дай да седнем, пък ще свирна на помощници от самодивите да донесат нещо…
„Колибата“ се оказа съоръжение, което дори съвършено бос в архитектурата човек би определил като беседка, нежели масивна. Тъмни каменни блокове с плетеница от изсечени като фриз орнаменти оформяха под, пет яки колони, свързани чрез парапети отново от камък, най-отгоре — островръх покрив.
Радослав изкачи малко височките за него стъпала.
— О!
Шарени вълнени черги стопляха плочите под нозете, четирите доста широчки пейки също се кипреха постлани с черджета. В ъгъла, вляво от входната арка, ги чакаше ниска софра. Всъщност, голям щит — единственото дървено нещо тук, — закрепен върху кръгъл балван.
— Уха, вече са сервирали! Ти кога успя да „свирнеш“? Не те чух.
— Наблизо се въртеше една самодивска дружка, дадох ѝ знак, без да приказвам гласно или наум. Тук всеки си знае работата, бате. Обслужването е като в „Шератон“, не ти е мърляво заведение за обществено хранене, нито студентска столова, ха-ха…
Радослав замръзна на място. Змеят въздъхна, но разтълкува емоцията на човека по-общо:
— Пак се стягаш… Тук са директни, чак простодушни — като твоите фамо-грамори, дето ти рисуват пишка пред името, за да се знае, че си от мъжки пол.
— Пишка? — Дичовото раздразнение се изпари за миг.
— Обръщат с главата надолу една руна — „ък“, която баш на член си прилича. Символ на мъжкото. Аналогично — обърнатата руна „вакан“ означава „жена“.
— Изобщо не схванах приликата с член… Помислих, че е част от знака за „фонетично“. Символа „реч“, исках да кажа. Ама понякога не го пишеха…
— Не е от притеснение. Тук идеята за мръсни драсканици още не е узряла в умовете. В смисъл че нещо може да е „мръсно“ само понеже е свързано с половете и чукането. Имаш ли идея как да преведеш на граморски фразата „мръсен виц“?
— Хм. Знам как е „смешка“. Спомних си и думата „мръсен“…
— Да, ама тя значи „неумит, необлизан“ или „покрит с кал“. Ще предизвика недоумение, ако я ползваш по отношение на думата „шега“.
— Ами… сещам се за думата „лайно“.
— Лайняна шега? Пак няма да я вържат с „порнография“ или „неприлично“. Радо, винаги помни — огромната маса кашепци не са хора. Дори борейците, по манталитет имам предвид. Лишени са от много човешки пороци. Или поне не ги правят порочно. Вярно, губят се и някои наистина ценни достойнства, но главното е — не ги сравнявай с люда земен. Гледай ги какви са. Имат си свои собствени минуси и плюсове — големи и малки. Също като нас, шарканите. Щом си решил да живееш тук, с нас… решил си го, нали?
Радослав дълбоко пое въздух, имаше нужда от забавяне, за да помисли. За първи път някой ДРУГ, не той самият, не вътрешният глас, поставяше този въпрос. Директно. Тикаше му носа в него. Изправяше го пред избора, който рано или късно трябваше да направи.
Освен ако не избягам от необходимостта да избирам, помисли си той. Тая мисъл го огорчи и нацупи. Пфу, колко човещинийско.
— Засега само съм решил да живея с Верена.
— Е, то си е стъпка в една съвсем определена посока, не мислиш ли?
Дичо се сети кое го беше подразнило преди малко. Повдигна вежда.
— Мисля си… — поде бавно. — Мисля си, че май през цялото време ми говориш на български.
— Така е. Какво те притеснява?
— Притеснява ме, че навярно си бръкнал в съзнанието ми, за да научиш езика! — неочаквано за себе си кипна той. — Това мога да го позволя на Верена, но не и… — думите му секнаха, когато срещна кроткия и тъжен поглед на Крилан.