Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Той се улови за ръба на люка, набра се като на висилка и седна на пода на шлюза… Само че нямаше шлюз. Седеше на външната коруба на ладията с крака, провесени в отвора на излаза. Под откритото черно звездно небе.
— Ей! Да си беше мръднал чизмите, а заедно с тях и задните крайници? — Крилан тъкмо промушваше главата си навън. Сякаш грамаден смок се изхлузваше от канализационна шахта в средата на бароков площад. Площад с много противотанкови съоръжения — в случая шиповете и роговете на зертона, крехки на вид дантелени изваяния, в които се привиждаха вкаменени скелети на извънземни риби с много, ама наистина много кости.
Радослав с усилие и трепет издиша. Вдиша.
— Ти май си рече, че ще те хвърля направо в космоса, а? — намигна му змеят. — Спокойно. Ако се вгледаш, ще различиш сдържащото въздуха поле. Магическо, можеш така да му викаш. Генерира се от зертона.
— Аха. Ама за малко да се стресна — откликна Радослав напето.
Дори да беше усетил послъгването, Крилан не го показа.
Като сапунен мехур полето отделяше ладията от околния вакуум. То леко изкривяваше светлината и тъмнееше по посока на двете слънца. Ала техния блясък си оставаше твърде мощен, за да ги издържи пряк взор. Двойни сенки се простираха по корпуса на драконовото корабче.
В черната бездна на Космоса мъждукаха звездици. Лилавееше смаленият диск на Кашеп, изпъкнал, прекрасен. Сребрееха сърповете на луните му.
Змейската земя се виждаше като набучена върху централния рог на ладията. Различаваха се подробности, които засилваха сходството със земната Луна, стига да не бяха по-размазаните детайли, пухкавият ореол на отраженията от въздушната обвивка, нежните цветове, плъзнали по кълбото на този свят…
Вън от сдържащото магическо поле кръжеше патрул. Змейовете обикаляха зертона без скафандри, а нещо подобно на сбруя бълваше струйки пара, помагащи им при маневрите. Очевидно престоят в безвъздушно пространство им понасяше.
По корпуса на корабчето също забеляза неколцина шаркани. Те лежаха като припичащи се под лъчите на двете слънца гущери. Само дето разваляха приликата с разперените си и притиснати към корубата криле. Свиваха искрящите си тела в недълбоки гнезда, явно естествени хлътнатини в бронята на зертона. Радослав чу и говор. Речта бе обилно гарнирана с телепатични трептения, сенки на произнасяните слова. В миниатюрната атмосфера около летящата ладията шушнеше фон, какъвто би имал топящият се от топлото скреж… ала този бе подобен на музика. Навярно така пееха китове. По-точно, създания, плуващи в космоса, които общуват чрез радиовълни…
— Защо стоим? — сепна се Радослав. — Имам предвид, защо няма безтегловност?
— Защото продължаваме да летим с ускорение. Безтегловност ли искаш?
— А, не… не ламтя особено. Бил съм вече. Отначало е забавно, но после не е кой знае какво удоволствие.
— Ще го имаш обаче пак тоя кеф. След Прехода. После ще повисим на орбита час или два… А сега-засега ще внимавам за смъртоколесници и други реещи се мръсници в моя сектор…
Крилан изпърха и кацна в най-близката незаета вдлъбнатина, настанявайки се подобно на другите. Със сериозни очи застрелка безкрая пред муцуната си.
— Оттук — обясни змеят — мога да плюя мълнии, като допълнително черпя енергия от биополето на зертона, за да подсиля вродената си огнева сила. Макар че за ладия от този клас най-сериозното постижение е светкавица от калибър… хм… бих го превел като „пърхане на молец“. Нищо работа. С толкова мощ би ми се наложило да изпарявам язовир „Искър“ цели четири секунди… Е, стари космонавте, как ти се струва?
Дичо разлепи устни:
— В алтернативната вселена летях в кораб, не пълзях по него… различно е. Като гледки там също беше красиво, но тук… просто инакво. Страхотно.
— Да бе, да. И аз много обичам да гледам. Обаче в момента не ми е до красивости. Като че ли е чисто на поне двайсет хиляди прелета. Нищо не различавам. Даже когато прониквам в сетивата на зертона. Той има доста остро… хм, зрение в диапазона на радиовълните. Само дето не разбира значението на видяното. Интересува го единствено кое е храна, кое е опасно за приближаване — бързодвижещ се метеорит, който да го блъсне, например, кое е негов събрат, а останалите обекти не го вълнуват.
— Какво ядат?
— Каменни метеорити. И абсорбира слънчева светлина. Зертонът е повече растение, ако изобщо може да се говори за подобно разграничаване у тези същества… Радославе?