Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Щом се пазите зад щит… противникът е много силен — предположи с надеждата да бъде опроверган.
— Беше. Сега е вече локализиран. Пак е опасен, но в пределите на Кашеп.
— Защо не го унищожите, не можете ли без граморски армии?
— Защо ни е да го правим?
Човекът изненадано погледна шаркана.
— Как така защо?! Защото нищо не ви струва, ако наистина сте най-могъщите!
— Точно заради това не го правим. Радо, ние не сме герои, които обикалят Всемира и дирят недобито зло. Защитата на „доброто“ е задължение на онези, на които им струва и които ще платят тази цена със сърцето и живота си, за да наричат земята под краката си свой роден свят.
— Това ми звучи малко като… измъкване — почеса се Радослав по брадата си.
— Не. И ще разбереш защо. Това, че имаш люспи по гърба си, още не значи, че автоматично ще почнеш да гледаш на нещата със змейски очи.
Ладията осезаемо се разклати, инерцията притисна Дичо към черупката като слаба гравитация. Той се зарадва на появилото се усещане за стабилност.
— Стражите ни разпознаха — рече Крилан. — Увериха се, че сме онези, за които се представяме. Сега се насочваме към траектория за кацане.
Радослав въртеше глава. Затаи дъх, когато ладията премина през една от дупките в мрежата като през колосална порта. Бе величествено. По границата на магическото поле на зертончето се разгоряха ярки деветоцветни дъги. Отгоре и отстрани от рамката на портала им отвърнаха с платнища разслоена на цветни ивици светлина.
Отвън долитаха послания, които караха микроатмосферата на корабчето да вибрира. Те се сплитаха в приглушени мелодии, в които Дичо разпозна неподражаемото гъргорене на змейските езици. Сред тях присъстваше и доста различен от останалите диалект, който той възприе като по-лют и по-непреклонен. Когато се напрегна, долови и бумтящия, толкова басов, че едва се усещаше, пулс на плътта на зертона, скрита в сърцевината на скелета му черупка. Напрегна се още малко и чу еднообразните напеви на „радиокитовете“.
Мрежестият Щит остана зад кърмата. Ишчел започна бавно да запълва небето. Близо до нея не гаснеха в сиянието ѝ само най-бляскавите звезди.
Радослав стана тревожен.
— Не е ли добре да се приберем вътре? Май не ме искате опечен… Нали ще навлизаме в атмосферата?
— Прав си. Аеродинамиката и физиката са сериозни неща, с тях шега не бива… обаче нали имаме силово магическо поле. Няма страшно. Зертонът също не иска да изгори. Само гледай. Лично на мен зрелището ми допада…
Въпреки това той остана напрегнат. За негово щастие, всичко свърши доста бързо.
Ладията се гмурна в атмосферата. Няколко минути защитното ѝ поле обрасна с пламъци, адската картина почти прогони Дичо под защитата на черупката. Надигна се гръмотевичен вой… но ето че нажеженият въздух се откъсна от корабчето, скоростта падна и тътенът стихна.
С разперени криле от кост зертончето планираше към повърхността. Радослав се опитваше да погледне във всички посоки. Поглъщащият въглен на космическата пропаст омекна, звездите угаснаха, открои се небе с чудновата окраска на разлистена млада върба. Под роговия кил на ладията набъбваше подобно на огромна пита Змейската земя. Сдържащото поле намаля, твърд вятър заплющя раковината, но корабчето все повече забавяше полета. Накрая увисна малко под тънкия облачен слой, прокъсан и избелял като вдовишка забрадка. В топящата се подире им инверсионна следа, оставена от пробива на въздушната бариера, играеше деветцветна дъга.
Напукан от тесни клисури, в които се вклиняваше море, къс суша драскаше небето с колонообразни планини. В терасовидните им гънки зеленееха гори и кръжаха мънички запетайки… Шаркани?
— Намираме се над страната Лубанкала, гнездовище на мегаквилите. Големите орли от въздушните армии на Кашеп — подсказа Крилан.
Дичо сбръчка нос. Пак бе помислил твърде гръмко…
Ладията се наклони, бръмнаха телепатични команди, корабчето влезе в плавен вираж, изоставяйки прекалено игривия вятър високо в атмосферата, и се понесе в спирала надолу. Устреми се към сравнително гладко плато, встрани от планинските стълбове.
Нещо странно ставаше с гледката. Хоризонтът се качваше, все едно и зертончето се издигаше все по-нагоре. Ала платото ставаше по-отчетливо, линиите се разпадаха на подробности по терена, но сега пък пейзажът наоколо сякаш се издуваше насреща. При все това, колкото по-далеч оставаха планините и циклопската мрежа каньони, толкова повече се уголемяваха.