Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
На Радослав му се стори, че в момента, в който хоризонтът се изравни с нивото на погледа, ладията замря за миг върху въздушните вълни. А до площадката за кацане имаше още много десетки разтега… Спускането продължи, а границата на небосклона, заедно с увеличените далечни планини, плъзна нагоре. Сякаш кацаха върху дъното на огромна чаша.
Крилан изчака човека да се обърка докрай и сам да почувства, че всичко е оптична илюзия. Чак тогава се обади:
— У нас е така. Силна атмосферна рефракция. Много далечните предмети хем ти е ясно, че са отдалечени, хем ги виждаш по-големи. След няколко дни няма да ти прави впечатление. Странен ще ти изглежда нормалният изглед, когато отидеш до Кашеп, например.
Плоският терен под тях се свиваше, изкълчваше се като в криво огледало… но ето че започна съвсем нормално да наедрява, поради перспективата на наближаването.
— Над половин прелет разстояние тукашният въздух прави подобни номера. Постоянно ще ти се струва, че си в средата на кръг с диаметър малко над два-три връста, където светът е нормален, а всичко останало ще ти се вижда сбъркано и хоризонтът уж е по-висок от главата ти. За сметка на това ще наблюдаваш обекти, които по права линия биха се губили зад овалността на планетата. Страхотно, нали?
— Прилошава ми.
Змеят нехайно махна с опашка.
— Ще ти мине. Строго погледнато, отклоненията от това, което си свикнал да мислиш като нормално, са малки. Ала достатъчни, че да ги забележат очите и мозъкът да се паникьоса. Виж, друго е интересно — благодарение на този ефект, светлото време на денонощието винаги е по-дълго от тъмното. Залезите и изгревите са направо невероятни. А пък тукашната дъга като видиш, първо ще се зачудиш какво е. Появява се не точно като дъга, а като двойно ветрило. Не се шашкай, проблемът ти иде от това, че очите и сетивата изобщо винаги виждат повече от мозъка ти. Нататък той тълкува нещата според каквото знае. Затова сега протестира и ти е смотано.
Радослав зажумя, като даже прикри лице с ръка.
— Като кацнем, първо искам да стъпя на твърда земя и чак тогава ще гледам.
Крилан се разсмя, но веднага побърза да окуражи шашнатия си подопечен:
— И аз бях същият. Но пък после, в атмосфера с по-малък коефициент на оптично пречупване, се дразнех, че не различавам достатъчно надалеко.
Младият мъж изсумтя… и се усети, че ПАК е помислил силно.
Змеят обаче не се засегна и дружелюбно додаде:
— Не те ПОУЧАВАМ. И разбирам досадата ти.
Дичо търпеливо чакаше ладията да се приземи, да спре да потръпва и да се клатушка под нозете му. Комай повечето от тези усещания за нестабилна опора си бяха жива истерия.
Разгада телепатичния хор, заедно с който Крилан рече:
— На грунта.
Присъствието на змейовете някак рязко се промени. Сякаш досега се бяха държали за криле и бръмчаха като под напрежение. И изведнъж мрежата им се разпадна. Пак бяха тук… имаше даже и посрещачи… ала онова кошерно чувство, в което Дичо бе намерил уют по време на полета, но осъзнаваше едва в тоя миг, именно то се разсея като никога несъществувало.
Той помижа още малко и отвори очи.
Видя му се по-поносимо.
Околностите — замъглени, ала набъбнали — обграждаха платото, все едно беше котловина. Мараня ги кривеше по уморителен за очите начин. Той фокусира поглед върху по-близък план.
Ръбовете на платото висяха над пропасти. Навътре от тях остри гранитни скали забиваха зъби в зеленикаво-синкавото небе, в което Янкул и Райко сияеха. Дори бледо висеше сърп на луна, а може би това беше Кашеп… Всички небесни тела сякаш заплашваха да го затиснат.
Радослав си даде дума да избягва поне още няколко часа да поглежда нагоре и към хоризонта.
Природните стихии бяха оформили скалите в някакво подобие на дворец. Но не, комай това си БЕШЕ дворец — толкова съвършено вписан в естествените гънки, че се приемаше за игра на природните сили, ваяние на ерозията. Над покривните зъбци кръжаха познатите му големи орли. А пред широкия вход, както и многочислените отвори в зидовете, сновяха змейове.
Стояха на групи, по двама, сами, излитаха, кацаха, влизаха в двореца или пък излизаха.
Терасираното поле се люлееше сякаш море от гъсти треви, вятърът ги заглаждаше, после ги рошеше, остри шипове на зертони правеха земята раирана с дълбоки двойни сенки. Под цъфнали клони на малки горички шаренееха копринени шатри. Около тях Дичо видя самодиви.
Крилан потропа с нокти по черупката на корабчето:
— За да слезем, няма нужда да минаваме през ладията.
Радослав надникна през ръба и се намуси.