Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Да. Даже повече. В човешко тяло. Така се получи. Затова сега тук съм малко… непохватен. Недоразвит. Като Маугли. Истинският Маугли е отгледан от вълци и никога не е станал човек духом. Имах късмет, че съм змей, раснал сред все пак разумна раса… И съм Иван по кръщелно.
— Иван?
— България винаги е била страна на чудесата, защо един роден в нея змей да не се казва Иван, да има ЕГН и кръщелно?… Обаче — дяволито присви очи Крилан — едно ти признавам: бързо загряваш, бате!
— Моля?
— Трябваха ти само три часа, за да се усетиш на какъв език си бъбрим, Радо.
— Абе я чупка!… — разсърди се Дичо, а змеят се закикоти.
— Хайде, не се цупи — каза след малко. — Май от сръдня забрави, че си умрял от глад.
Начумерен, Радослав се настани до софрата. Беше застлана с върколашка покривка, която продължаваше да му прилича на пешкирите на баба му. Заотваря глинените капаци на паниците и мигом се оживи.
— Охо! Мътеница! Чу-до! А това шарена сол ли е? Леле, супер! И… баница?!! Крилане, ти си вълшебник!
Змеят мълчаливо се усмихна.
Младият мъж лакомо налапа солидно парче баница, но изведнъж пак помръкна и преглътна хапа с усилие.
— Какво има, Радо?
— Баницата е зелник… — Въздъхна. — Няма нищо. Просто се сетих за родителите си… за приятели. Живи ли са, здрави ли са… — отрони накрая. Няколко минути двамината останаха в мълчание.
Змеят Иван-Крилан се раздвижи.
— Я дай лапа! — каза, като протегна своята. — А сега мисли си за тях. Представи си ги като за групова снимка, без да ги караш да викат „зеле“. Очите си — затвори ги. Мозъкът по едно си прилича с компютъра — трябва му свободно място, свободни неврони… изчисти зрителните дялове… но не се напрягай, рей се около образите им. Така… аха…
Във въображението на Дичо родителите му и неколцина познати се подредиха както бе поискал Крилан. Веднага се появи и фотограф, нарамил голяма дървена кутия на триножник, и зажумелият яростно го изгони вън от мисловната си картина, но не смогна да го пропъди съвсем. Кой знае защо, всички застанаха на стълбите на училището. Стояха, а на лицата им „грееха“ пластмасови, ала все пак усмивки. След секунди изведнъж взеха да се разбягват, образите им избледняваха, нахлуха някакви странични физиономии… Упражнението започна да изисква усилие и тъкмо когато Радослав бе на път да изтърве съвсем юздите на въображението, змеят късо му рече:
— Добре са. Живи и здрави.
Той отвори очи.
— Всички?
— Да, всички — сдържано отвърна Крилан. — Онези, дето не искаше да ги мислиш, и те. Знаеш ли, някак съм съхранил връзката си с Горната земя… — усмихна се криво. — Всички хора, които познавам, ми се случва да ги сънувам. И не знам защо, но винаги оставам с убеждението, че онова, което виждам да става с тях… се случва в действителност. Казвам „познати“, ама в най-общия смисъл. Все що съм виждал двукрако… а понякога даже и четирикрако — ей така, минават си през сънищата ми. Понякога със седмици се чудя — тоя пък или тая откъде ги познавам? Все едно съм ги срещнал в трамвая и гледам — уж познато лице, а не мога да зацепя на кой е… Вероятно съвсем не са всички, които изобщо съм срещал по улиците. Само онези, които с нещо са ми направили впечатление, дори за момент, дори без и да се усетя… И се е получила някаква емоционална връзка, що ли… Змейските Мъдреци ми казаха, че имам рядка дарба. Даже щяхме да я изследваме тая работа, понеже си е един вид информационен обмен между уж изолирани светове, феноменално… Така че, не те баламосвам. Наистина са живи и здрави. За съжаление, повече не мога да кажа. Само толкоз усетих. А… кое беше мястото? — обърна глава и чак ококори очи. — Мястото, на което си ги представи. Заприлича ми на Първа гимназия.
— Ъхъм… Да. Моето даскало.
— И аз учих там един срок, ама ме изключиха… Стига де, ще ти изпаднат очите. Теб обаче и да съм те виждал тогава, не те помня. Ами че ти си бил фъстък по същото време!
— Коя година? — трескаво изстреля Радослав. Имаше нещо нереално в това, което му говореше Иван-Крилан…
— Изкарах до половината девети клас в Първа. Беше след като почина Висоцки, осемдесета година значи. Ти трябва да си бил в пето отделение тогава…
— Уффф, не! — отпусна се Дичо. — Аз се върнах в Първа гимназия след шести клас. Понеже три години бяхме в Коми, в Съюза… Нали разбираш, доста неща ми се случиха… и пак ми идва прекалено това, че още от детска възраст край мене са се навъртали змейове… доста преди да отида до Гложенския манастир и да намеря Верена! Прощавай…
— Мога да разбера как се чувстваш. Нещо повече — разбирам. По онова време… аз дори не знаех кой съм.