Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ъ?
Обикалящите ладията шаркани кацнаха зад „хоризонта“. Позна се по това, че се гмурнаха под полето, което заискри в местата на проникването. По цялата му ципа премина дъгоцветна вълна.
— Седни и се хвани за нещо, Радо. И се дръж ЗДРАВО. След Прохода ще сме в безтегловност. По-чевръсто, моля!
Радослав се тръшна на корубата. Гъвкави прешленести ластари се измъкнаха от незабелязани досега процепи и го обхванаха по същия начин като в нишата. Той се помъчи да се подготви и психически, чудейки се какво ли ще е усещането този път. Ала време за предположения не остана, той изпита нещо като излитане от кожата си и това го накара да се вкопчи с мъртва хватка в близкия рог на зертона. Тялото му не отчиташе никакви признаци на променено ускоряване, не го притискаше инерция, но нещо влечеше ума като въртоп. Последва мигновен световъртеж.
В очите — не, в съзнанието — притъмня, а може би ПРОСВЕТЛЯ над прага на чувствителност и поносимост на сетивата му. А после шеметното усещане, за което няма думи, грабна Радослав в познатата Песен на Прохода…
… След късче секунда той тръсна глава като след дрямка.
— Браво — рече Крилан. — Понаучил си се на нещо от Преминаванията. Мислех си, че ще викаш. Ха честито!
Дичо се пулеше към грамадната луна, увиснала над главата му.
— Боже… Навярно е от двете слънца… Просто не мога да откъсна очи…
Лъчите на Янкул и Райко се срещаха и кръстосваха върху Света на дъгите. От едната страна те посипваха с фин златен прашец сивосиньо-лилавото на водите и зеленикавото землисто на сушата, а от другата го красяха с нежна пудра в рубин. Облачните ленти и завъртулки също сияеха — бели в средата, в ореол с цвят на нарцис и топъл кармин. Дори начупените брегови ивици изглеждаха меко заоблени даже там, където имаха по-остри ръбове. По контура на диска, изпъкнал насреща, сякаш с подкана да бъде погален, се очертаваха две тънки дъги — първата с повечко жълто и резедаво, до нея втората — с настойчив оранжев оттенък.
— Не просто прекрасно… — прошепна недовършено Радослав.
— И с мен беше така — мечтателно подхвърли Крилан. Известно време остана безмълвен, а после съвсем простичко и далеч от поетичното добави: — Обърни внимание, че всъщност на Вер Шелард има само един континент и само един океан. Сушата е пояс от свързани с провлаци острови и полуострови, морето — верига водоеми с широки и тесни проливи. Виж и фиордите колко са дълги, всеки субконтинент е като напукан. У нас реките са късички, приливите копаят устията много навътре…
Дичо се опита да възприеме гледката по-аналитично. Спомни си кашепски приливи, подобни на катастрофални наводнения.
— Как досега морето не е сринало напълно сушата? — учуди се той на глас, след като поразмисли.
— Защото бреговете се ремонтират. Думата „Шелард“ означава по-точно „планина с пещери“. А те се обитават от каменните къртици, само дето на мен ми мязат на плъхове, а и повечето ги знаят така — като скални плъхове. Разумни са като общност, която е от типа на мравешките. Та тези същества постоянно укрепват бреговете, от хиляди векове. Наши Помагачи са. Без тях Ишчел би се превърнала във воден свят с плитко море по цялата си повърхност.
— Момент… какво е това?
Върху лика на змейската планета се проектираше дантелена паяжина. След като се справи с перспективата, Радослав осъзна, че тя се намира над тънкия, в сравнение с размерите на луната, атмосферен слой. Тоест в космоса. Освен това се приближаваше.
— Не скъсяваме радиуса на орбитата си, нали? — попита той.
— Не.
— А това нещо се уголемява… Да де, върви насреща.
— Точно така. И нещото е Щит. Разновидност е на зертоните. Корали се срастват като колония в такива обемни решетки. Майсторлъкът е само да ги насочиш как точно да се групират. Като свърши войната, ще стана пастир на зертони, честна дума!
— Цялата ли луна е обхванал тоя Щит… като ябълка в плетена кошница?
— Не, разбира се. Само един сферичен октант. Намира се на ниска орбита и следва Кашеп, за да прикрива Гнездовището от лъчеви удари. Сега се разтяга, диаметърът му нараства, за да ни посрещне. Има и подобна суперкрепост в либрационната точка между Ишчел и Кашеп. Голяма е само двеста и петдесет километра, затова не си я виждал от централната планета. А и ние с ладията я „прескочихме“, така че някой друг път ще ѝ се любуваш.
Радослав с големи очи гледаше зертонския щит. Вече му приличаше на изрязана от кост рибарска мрежа. По сегментите ѝ целофанено проблясваха мехурчета атмосфера. Забелязваха се и дребнички от разстоянието змейове, които кръжаха в пролуките. С известна доза колебание той прецени, че отворите са километрични, а „нишките“ надхвърлят по дебелина стволовете на гигантски секвои.