Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Радо, от змейска гледна точка човешките езици са една и съща реч, при това не кой знае колко трудна за усвояване. Това беше първо. И второ — нямам нужда да ти ровичкам в тиквата плоска, за да научавам български. Аз си го знам. Той ми е майчин… Ясно ли е, сине майчин?
Радослав поруменя.
— Извинявай. Не се засягай… нервно ми е. Нали разбираш…
— Не се тревожи. Разбирам. Ако не разбирах, нямаше да съм твой Посрещач.
Закъсняло просветване в главата го жилна отново.
— Чакай! — сепна се той. — МАЙЧИН? Майчин език? Български?
Нокътят на крилото на змея шавна подканващо. Човек на негово място би използвал показалеца.
— Я ела и погледни от тази тераса към дървото в градината.
Човекът се втренчи в клонките на близката фиданка, която сама по себе си бе достойна за внимание, макар и да не изглеждаше чак екзотично. Ала в целия силует Радославовите очи откроиха букет панделки от червено-бели парцалчета, контрастиращи силно с природните цветове на дръвчето.
— Ей! Какво е това?!
— Точно това, за което си мислиш. Мартеници.
— Значи Драконче… Верена е тук!
— Драконче… — повтори змеят и някак много странно го изгледа. — Не. Дори кланът ѝ не живее тук, ами на триста и нещо прелета на юго-теджошниш.
Непознатата дума за момент отвлече Радослав от разочарованието:
— Как го каза?
— Теджошниш. Равнинна посока, съвпадаща с югоизточно направление. Тъй е, понеже боравим с осем основни посоки на света. По-точно, с двайсет и четири за триизмерна ориентация. И още осем междинни. За всяка има собствена дума. Нали разбираш, щом сме хвъркати, нуждаем се от по-прецизна терминология. Та това, което споменах, са абсолютните направления, а ти първо свикни със субективната координатна система: напред, назад, горе, долу, ляво, дясно, осемте междинни от рода на горелявонапред, а после ще свикнеш и с център, вътре, вън… тези са за по-високи измерения… нещо да попиташ ли? Защото подрипваш от нетърпение.
— Да… център.
— Какво „център“?
— Не е посока, а място.
— Да, бе, да… някак досега не бях вдявал. Е, на змейски това е посока. И вътре и вън не са точните думи, имат нещо общо с горе и долу, но едното е към реалностните измерения с по-бързо време, другото към уж „горните“ слоеве действителност…
— Мога да си въобразя какви са другите драконски думи, щом центърът е посока.
— Дааа, ето един сериозен лингвистичен проблем… Е, поне думата „мартеница“ не се превежда никак. Възприета е като чуждица със собственото ѝ съдържание.
— Значи са твои.
— Тц. Що-годе постоянно живея на другото полукълбо. Поне там се намира моят замък. А мартениците… Имаше ги и преди мен. Зора е заразила с тоя обичай шарканите-младежи от доста кланове. Ти не знаеше ли, че мартениците са донесени в Заддунавска България от Аспарух? Че е традиция още от Памир?
Радослав махна нетърпеливо с ръка:
— Зора е…?
— Майката на твоето… Драконче.
Дичо юнашки се въздържа от въпроси и се облегна на парапета. Над него змеят гледаше към мартениците.
— Пред тукашния ми дом дръвчетата са съвсем същите — в бяло-червено окичени. Като видях тия тук… Познато ли ти е, питам се, едно такова усещане, като да срещнеш земляк в чужбина? Ама не като в Коми, дето съм чувал, че цели градове са си направо български. Баш чужбина имам предвид.
— Ами… аз съм бил в Коми. И въпреки това помня, че когато се връщахме с влака, на Дунав моста ме засърбяваха очите и ми се допяваха възрожденски песни.
Крилан помълча.
— Аха. За малко на краставичар краставици да продам… Ти знаеш ли, че всяка пролет си правя купища мартеници? Само че за такива неща винаги съм бил с по две леви ръце и ходя до Кашеп, плетат ми ги фамори. — (Колко небрежно го каза, помисли си Радослав. Все едно става дума за отбиване до съседен град, даже не командировка до Италия…) — Вълна вземам от върколаци, боядисвам я в някой граморски чифлик. Има самодивски народ, който тачи подобна традиция, но пък те правят пискюлите с цели девет разноцветни конеца… И като се приготвя, чакам един метеорен поток, който минава баш когато на Земята мигрират щъркелите… за да окача мартеницата на клонче… Хайде, питай ме дали ми липсва мястото, дето съм израснал! Абе по едно време такава носталгия ме заръфа, че и на Лепа Брена бих се зарадвал! Пък в казармата само за два месеца ѝ се отслушах до откачане… идеше ми жива да я глътна! Ха-ха. Глупости.
— Ти си… роден на Земята? В България?!