Избрани творби в два тома. Том втори

�лобление, че накъдето и да обърнеше погледа си, срещаше желязо, готово да го рани било в лицето, било в очите, видя се обсаден като звяр от мълчаливи и усмихнати убийци, които си оспорваха правото да участвуват в жертвоприношението и да се наслаждават на кръвта му, но той не изпитваше нито ярост, нито страх, а огромно облекчение, което ставаше все по-дълбоко, колкото повече минаваше животът му; имаше чувството, че е без тегло, чист, и затова също се усмихваше, докато го убиваха, усмихваше се на тях и на себе си в тази къща, която видя в съня си, чиито стени от негасена вар бяха изцапани с моята кръв, когато най-после някой, който беше негов син в съня, го промуши в слабините, откъдето излезе последният му дъх, и тогава той покри лицето си с прогизналото от собствената му кръв покривало, та никой, който не го беше виждал жив, да не го види мъртъв, и се строполи покосен в предсмъртно хъркане, в една агония, която изглеждаше толкова истинска, че той не можа да се сдържи да не я разкаже незабавно на моя побратим, министъра на здравето, и той окончателно го смая, като му разкри, че такава смърт се бе случвала вече веднъж в историята на човечеството, господин генерал, прочете му разказа за този епизод в една от вехтите книги на генерал Лаутаро Муньос и беше толкова еднакво, майко, че по време на четенето той си спомни нещо, което бе забравил след събуждането си, а именно, че докато го убиваха, се отвориха всичките прозорци на президентския дом, без да ги е духнал вятър, които всъщност бяха толкова на брой, колкото бяха раните му в съня, двайсет и три, едно потресаващо съвпадение, чийто връх през същата онази седмица беше пиратското нападение срещу сената и двореца на правосъдието, и което армията посрещна със съучастническо равнодушие; разрушиха из основи могъщия храм на нашите стари герои и пламъците се виждаха до късно през нощта от президентския балкон, но той прие невъзмутимо новината, че не са останали дори камъните от основите, обеща сурово да накаже авторите на покушението, които никога не можаха да бъдат намерени; обеща ни да построи точно копие на храма на героите, чиито обгорели развалини се запазиха до наши дни, не се опита да скрие ужасното заклинание на лошия сън, а просто се възползува от случая, за да ликвидира законодателния и юридическия апарат на старата република, замая с почести и обсипа с богатство сенаторите, депутатите и съдебните магистри, които вече не му бяха необходими дори за да поддържа измислицата за произхода на своята власт, прокуди ги в далечни и щастливи посолства и от свитата му остана само самотната сянка на индианеца с мачете, който не се отдели от него нито за миг, опитваше храната му и водата му, поддържаше дистанцията, наблюдаваше вратата, докато той седеше в моята къща, подхранвайки версията, че ми бил таен любовник, а всъщност ме посещаваше два пъти в месеца, за да му хвърля карти, това беше през онези дълги години, когато той все още се смяташе за смъртен и притежаваше способността да се съмнява и умееше да греши; и се доверяваше повече на картите, отколкото на своя инстинкт на планинец, идваше винаги толкова изплашен и стар, както когато дойде за първи път и седна пред мен, без да каже нито дума, протегна онези ръце с гладки и нежни длани като жабешко коремче, каквито не бях виждала никога преди това, нито щях да видя втори път през дългия си живот на гадателка на чуждите съдби, сложи и двете си ръце едновременно на масата почти като мълчалива молба на човек без всякаква надежда и ми се стори толкова печален и без илюзии, че ме впечатлиха не толкова неговите сухи длани, колкото безутешната му меланхолия, отпуснатите устни, клетото му сърце на старец, разяждан от несигурността, чиято съдба беше херметически затворена не само върху ръцете му, но и във всички средства за врачуване, които познавахме тогава, защото, щом той сечеше картите, те се превръщаха в кладенци с мътни води, утайката от кафето се натрупваше на дъното на чашата, от която той беше пил, заличаваха се всякакви знаци винаги когато трябваше да видя неговото лично бъдеще, неговото щастие и съдбата на действията му, но в замяна на това бяха ясни знаците на хората, които имаха нещо общо с него, така видяхме майка му Бендисион Алварадо да шари птици с чуждоземски имена на такава напреднала възраст, че едва успяваше да различи цветовете през разредения от някакво противно изпарение въздух, клетата майка, видяхме нашия град опустошен от такъв ужасен циклон, който не заслужаваше женското си име, видяхме един човек със зелена маска и шпага в ръка, който тревожно попита в кой край на света се намира, а картите му отговориха, че всеки вторник се приближава до него повече, отколкото през другите дни на седмицата, и той каза „аха“, и попита за цвета на очите му, а картите отговориха, че едното му око има цвят на сок от тръстика на светло, а другото на тъмно и той пак каза „аха“ и попита какви са намеренията на този човек, и тогава за последен път му разкрих докрай истината на картите, защото му отговорих, че зелената маска бе вероломство и предателство, и той каза „аха“, с патоса на победител, сега знам кой е, мамка му стара, възкликна той, и това беше полковник Нарсисо Миравал, един от неговите най-близки помощници, който два дена след това се застреля с пистолет в ушите, без да даде някакво обяснение, горкият човек, и така се определяше съдбата на отечеството и предрешаваше неговата история според предсказанията на картите, докато един ден той чу да се говори за някаква уникална врачка, която предричала смъртта в безпогрешните вълшебни води на една пръстена паница, и тръгна тайно да я търси през клисурите, които можеха да прекосят само с мулета, и единствен свидетел беше неговият ангел-хранител с мачетето, тъй стигна до ранчото в планината, където тя живееше с една своя правнучка, която имаше три деца и скоро щеше да роди друго от съпруга си, умрял преди месец; бабата беше саката и полусляпа и седеше в дъното на спалнята, почти в пълен мрак, но когато го помоли да сложи ръцете си над паницата, някаква вътрешна, мека и ясна светлина озари водата и тогава той видя себе си, досущ същия, легнал по корем на пода, с униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамаши и златна шпора, и попита къде е това място, а жената отговори, взирайки се в заспалите води, че това е стая, по-голяма от тази, вътре се вижда нещо, което прилича на маса за писане, електрически вентилатор и прозорец към морето, и стените са бели, с картини с коне и едно знаме с дракон; и той отново каза „аха“, защото бе познал без съмнение своя кабинет, който се намираше до салона за аудиенции, и попита дали смъртта ще бъде насилствена или от лоша болест, а тя му отговори, че няма да е, че щяло да стане по време на сън и без болка, и той каза „аха“ и я попита разтреперан кога ще стане, а тя му отговори, че може да спи спокойно, защото няма да стане, преди да стигнеш моята възраст, а тя беше на 107 години, но няма да е и 125 години след това, и той каза „аха“, и тогава уби болната старица в хамака, та никой да не узнае при какви обстоятелства ще настъпи неговата смърт, удуши я с кожената каишка от златната шпора, без болка, без нито една въздишка, като изкусен палач, макар че тя беше единственото същество от този свят, човешки и животински, както в мир, така и на война, на което направи честта да го убие със собствените си ръце, горката жена. Подобни спомени от неговото позорно житие не измъчваха съвестта му в нощите на неговата есен, напротив, служеха му като пример за това какъв е трябвало да бъде, но не е бил, особено след като Мануела Санчес изчезна в мрака по време на затъмнението и той поиска отново да се върне в разцвета на своето варварство, за да облекчи в себе си яростта от присмеха, който го гнетеше, лягаше в хамака под шумола на вятъра в тамариндите, за да мисли за Мануела Санчес със злоба, която му разваляше съня, докато всички сухопътни, въздушни и морски сили я търсеха, без да открият следите й, дори в непознатите селитрени пустини, къде, по дяволите, си се скрила, питаше се той, къде, по дяволите, мислиш да се скриеш от моята ръка, та да разбереш кой е господарят тук, шапката върху гърдите му трепереше от туптенето на сърцето, непрекъснато беше разгневен и не обръщаше внимание на упорството на майка си, която все се мъчеше да разбере: защо не говориш от онази нощ на затъмнението, защо си се затворил в себе си, но той не отговаряше, тръгваше си, по дяволите всичко, майко, влачеше краката си като сирак и се пръскаше от яд от наранената си гордост, от незаслуженото огорчение, тези дивотии ми се случват, защото съм станал един мухльо, защото вече не съм сам господар на съдбата си, както преди, защото влязох в къщата на една проститутка с разрешение на майка й, а не както беше влязъл в прохладната и тиха къща на Франсиска Линеро на улица Сантос Игеронес, когато все още той самият, а не Патрисио Арагонес показваше на открито лицето на властта, беше влязъл, без дори да почука с чукчето, а както беше намерил за добре, в такт с единадесетте удара на часовника с махало, и аз чух дрънченето на златната шпора откъм терасата на двора и разбрах, че тези тежки стъпки като чукане в хаван по плочките на етажа не могат да бъдат на никой друг освен негови, представих си го целия още преди да го видя в отвора на вратата на вътрешната тераса, където алкарованът известяваше единайсет сред зд�