Избрани творби в два тома. Том втори

�е нетърпелив и пръхтеше като бик, чак лицето си оплеска с машинно масло, но след два-три часа машината заработи като нова, защото по онова време нямаше пречка във всекидневния живот, колкото и незначителна да беше, на която той да не отдаваше същото внимание, както и на най-сериозния държавен проблем, и най-чистосърдечно мислеше, че е възможно щастието да се разпредели между всички и смъртта да се подкупи с войнишки шмекерлъци. Беше трудно да се повярва, че онзи непоправим старец беше единственото салдо от един човек, който беше имал такава безгранична власт, че когато веднъж попитал колко е часът, му отговорили — колкото заповядате, господин генерал, и наистина беше така, защото не само променяше часовете на деня така, както му отърваше за неговата работа, но промени и празниците, които се спазваха така, че да съвпаднат с плановете му за обхождане на цялата страна от празник на празник, следван като сянка от босоногия индианец, от печалните сенатори и кафезите с превъзходни петли за бой, които премерваха силите си на всеки площад с най-силните петли, той сам ръководеше обзалаганията и основите на арената за бой на петли се тресяха от смях, защото ние се чувствувахме задължени да се смеем, когато той избухваше в странния си като удари на барабан кикот, който заглушаваше музиката и ракетите; страдахме, когато той мълчеше, избухвахме в овации, когато неговите петли надвиваха нашите, които бяха така добре обучени да губят, че нито един не ни подведе, с изключение на петела, който донесе нещастие на Дионисио Игуаран, който повали протежето на властта с такъв чист и точен удар, че той пръв прекоси пистата, за да стисне ръката на победителя, мъжага си ти, каза му с добро настроение, признателен, че най-после някой му бе направил услугата да претърпи едно безобидно поражение, какво не бих дал, за да имам този алестия, каза му той, и Дионисио Игуаран му отговори разтреперан: тон е ваш, господин генерал, за мен е голяма чест, и се прибра в къщи сред аплодисментите на развълнуваната тълпа, гърма на музиката и петардите, показвайки на всички шестте расови петли, които той му бе подарил в замяна на непобедимия алест петел, но същата нощ се затвори в спалнята си, изпи само една кратунка с ром и се обеси с връвта от хамака; горкият човек, та той си нямаше представа колко много семейни нещастия предизвикваше всяко негово появяване, посрещнато с радостни възгласи, нито за опашката от нежелани мъртъвци, която оставяше след себе си, нито за нескончаемото осъждане на изпадналите в немилост негови привърженици, които беше извикал с погрешно име пред старателните си наемни убийци, които тълкуваха грешката като някакъв обмислен жест на неприязън; обикаляше страната със странната си походка на оръженосец, като оставяше след себе си силната миризма на пот, ходеше неизбръснат, влизаше, без да предупреждава, в някоя кухня с онзи си вид на безполезен старец, който караше стопаните да треперят от страх, гребваше вода от делвата е кратунката, с която си сипваха яденето, ядеше направо от тенджерата, в която готвеха, като вадеше мръвките с пръсти, много дружелюбен, съвсем обикновен, без да подозира, че къщата оставаше белязана завинаги с дамгата на неговото гостуване, а той не го правеше нито от някакви политически съображения, нито защото се нуждаеше от любов, както бе ставало в други времена, а защото това беше неговият маниер да се държи естествено, когато властта все още не беше станала онова безбрежно блато, каквото стана в разцвета на неговата есен, а буен поток, който бликаше пред очите ни от изворите си, така че достатъчно бе той да посочи с пръст на дърветата да дават плод и на животните да растат, и на хората да процъфтяват; освен това беше заповядал да спрат дъжда там, където пречи на реколтата, а да вали по сушавите земи и наистина така беше, господине, аз съм го видял със собствените си очи, защото легендата за него тръгна много преди той самият да започне да се смята господар на цялата си власт, когато все още се подчиняваше на предсказанията и тълкуванията на кошмарните му сънища и внезапно прекъсваше току-що започналото пътуване, защото бил чул кукумявка над главата си, и променяше датата на някое свое публично появяване, защото майка му Бендисион Алварадо намерила яйце с два жълтъка, и ликвидира свитата от старателни депутати и сенатори, които го придружаваха навсякъде и произнасяха вместо него речите, които никога не би се осмелил да произнесе, остана без тях, защото му се присъни в един кошмарен сън, че стои в големия и празен дворец, заобиколен от някакви бледи хора със сиви сюртуци, които се усмихват и го бодат с касапски ножове и го преследват с такова озлобление, че накъдето и да обърнеше погледа си, срещаше желязо, готово да го рани било в лицето, било в очите, видя се обсаден като звяр от мълчаливи и усмихнати убийци, които си оспорваха правото да участвуват в жертвоприношението и да се наслаждават на кръвта му, но той не изпитваше нито ярост, нито страх, а огромно облекчение, което ставаше все по-дълбоко, колкото повече минаваше животът му; имаше чувството, че е без тегло, чист, и затова също се усмихваше, докато го убиваха, усмихваше се на тях и на себе си в тази къща, която видя в съня си, чиито стени от негасена вар бяха изцапани с моята кръв, когато най-после някой, който беше негов син в съня, го промуши в слабините, откъдето излезе последният му дъх, и тогава той покри лицето си с прогизналото от собствената му кръв покривало, та никой, който не го беше виждал жив, да не го види мъртъв, и се строполи покосен в предсмъртно хъркане, в една агония, която изглеждаше толкова истинска, че той не можа да се сдържи да не я разкаже незабавно на моя побратим, министъра на здравето, и той окончателно го смая, като му разкри, че такава смърт се бе случвала вече веднъж в историята на човечеството, господин генерал, прочете му разказа за този епизод в една от вехтите книги на генерал Лаутаро Муньос и беше толкова еднакво, майко, че по време на четенето той си спомни нещо, което бе забравил след събуждането си, а именно, че докато го убиваха, се отвориха всичките прозорци на президентския дом, без да ги е духнал вятър, които всъщност бяха толкова на брой, колкото бяха раните му в съня, двайсет и три, едно потресаващо съвпадение, чийто връх през същата онази седмица беше пиратското нападение срещу сената и двореца на правосъдието, и което армията посрещна със съучастническо равнодушие; разрушиха из основи могъщия храм на нашите стари герои и пламъците се виждаха до късно през нощта от президентския балкон, но той прие невъзмутимо новината, че не са останали дори камъните от основите, обеща сурово да накаже авторите на покушението, които никога не можаха да бъдат намерени; обеща ни да построи точно копие на храма на героите, чиито обгорели развалини се запазиха до наши дни, не се опита да скрие ужасното заклинание на лошия сън, а просто се възползува от случая, за да ликвидира законодателния и юридическия апарат на старата република, замая с почести и обсипа с богатство сенаторите, депутатите и съдебните магистри, които вече не му бяха необходими дори за да поддържа измислицата за произхода на своята власт, прокуди ги в далечни и щастливи посолства и от свитата му остана само самотната сянка на индианеца с мачете, който не се отдели от него нито за миг, опитваше храната му и водата му, поддържаше дистанцията, наблюдаваше вратата, докато той седеше в моята къща, подхранвайки версията, че ми бил таен любовник, а всъщност ме посещаваше два пъти в месеца, за да му хвърля карти, това беше през онези дълги години, когато той все още се смяташе за смъртен и притежаваше способността да се съмнява и умееше да греши; и се доверяваше повече на картите, отколкото на своя инстинкт на планинец, идваше винаги толкова изплашен и стар, както когато дойде за първи път и седна пред мен, без да каже нито дума, протегна онези ръце с гладки и нежни длани като жабешко коремче, каквито не бях виждала никога преди това, нито щях да видя втори път през дългия си живот на гадателка на чуждите съдби, сложи и двете си ръце едновременно на масата почти като мълчалива молба на човек без всякаква надежда и ми се стори толкова печален и без илюзии, че ме впечатлиха не толкова неговите сухи длани, колкото безутешната му меланхолия, отпуснатите устни, клетото му сърце на старец, разяждан от несигурността, чиято съдба беше херметически затворена не само върху ръцете му, но и във всички средства за врачуване, които познавахме тогава, защото, щом той сечеше картите, те се превръщаха в кладенци с мътни води, утайката от кафето се натрупваше на дъното на чашата, от която той беше пил, заличаваха се всякакви знаци винаги когато трябваше да видя неговото лично бъдеще, неговото щастие и съдбата на действията му, но в замяна на това бяха ясни знаците на хората, които имаха нещо общо с него, така видяхме майка му Бендисион Алварадо да шари птици с чуждоземски имена на такава напреднала възраст, че едва успяваше да различи цветовете през разредения от някакво противно изпарение въздух, клетата майка, видяхме нашия град опустошен от такъв ужасен циклон, който не заслужаваше женското си име, видяхме един човек със зелена маска и шпага в ръка, който тревожно попита в кой край на света се намира, а картите му отговориха, че всеки вторник се приближава до него пове