Пътят на дракона

Симеон стана. Ходеше като старец. Листата на дърветата зад прозореца още бяха зелени, но вече губеха лятната си свежест. Лятото умираше, много скоро зеленото щеше да отстъпи пред червеното и златното на есента. Красиви цветове и все пак цветове на смъртта.

— Маас няма причина да мисли злото на Астер — каза кралят.

— Той е в контакт с Астерилхолд. Заговорничи с тях…

— Ти заговорничеше с Макиа по време на Ванайската кампания. Лорд Даскелин танцуваше със Северобреж. Лорд Тремонтер е подозрително близък с посланика на Боржа, а миналата година лорд Арминин прекара повече време в Холскар, отколкото в Антеа. Какво, да екзекутирам всеки благородник, който поддържа връзки с чужбина, това ли искаш? Значи трябва да екзекутирам и теб. — Симеон дишаше на пресекулки. Облегна се на прозоречния перваз. — Когато умря, баща ми беше една година по-млад, отколкото съм аз сега.

— Помня.

— Маас има съюзници. Всички, които харесваха Исандриан и Клин, се стекоха под неговото знаме.

— А моите — под знамето на Даскелин.

— Ти нямаш съюзници, Досън. Ти имаш врагове и почитатели. Дори момчето на Палиако не можа да задържиш при себе си, когато то беше героят на деня. Лерер предпочете да го прати на края на света, вместо да го остави под твоята опека. Врагове и почитатели.

— А ти от кои си, кралю?

— И от двете. Още откакто ми отне онова синайско момиче на турнира. Бяхме на дванайсет.

Досън се засмя. Кралят се усмихна предпазливо, а после и той избухна в смях. Обърна гръб на прозореца и се отпусна тежко на стола си.

— Знам, че не одобряваш действията ми — каза той. — Но вярваш или не, аз правя всичко по силите си. Само че има страшно много неща, с които да жонглирам, а съм много уморен. Непоносимо уморен.

— Поне не давай Астер на Маас. Не ме интересува, че бил най-влиятелният човек в двора понастоящем. Намери някой друг.

— Благодаря ти за съвета, стари приятелю.

— Симеон…

— Не. Благодаря ти. Това е всичко.

В преддверието слугите върнаха на Досън меча и кинжала му. Симеон от години не беше спазвал старата традиция посетителите му да влизат в стаята за частни аудиенции невъоръжени, а сега я беше възродил. Лош знак, знак за падение. Досън нагласи в движение токата на колана с оръжията и излезе навън. Въздухът беше топъл, слънцето тежеше в небето, но вятърът хапеше. Меката задушлива топлина на лятото си беше отишла. Досън не прие подадената за помощ ръка на портиера и се качи в каретата си.

— Милорд? — извика въпросително слугата на капрата.

— Към „Великата мечка“ — каза Досън.

Камшикът изплющя и каретата се юрна напред, обърнала гръб на четвъртитите кули и яките порти на Кралски шпил. Досън се облегна. Друсането на каретата пращаше болезнени шипове по протежение на гръбнака му. Първо пътуването от Остерлингов хребет, после и часовете чакане, докато негово величество го вмести в програмата си. Нищо особено на пръв поглед, но ето че беше уморен и го мъчеха болежки.

Когато беше млад, изминаваше разстоянието от Остерлингов хребет до столицата на кон, спираше само колкото да смени конете, пристигаше броени минути преди да започне балът на кралицата и танцуваше до сутринта. Най-вече с Клара. Звучеше му като история от житието на друг човек, само дето още помнеше роклята на любимата си и аромата на парфюма ѝ. Прогони спомена преди въображаемият образ на младата Клара да го е възбудил. Искаше да влезе с изправен гръб в клуба, а макар да беше вече стар, още не беше мъртъв.

„Братството на Великата мечка“ възправи фасадата си от черен камък и позлатени метални орнаменти, цветовете на Неумиращия град. Карети и файтони задръстваха улицата, файтонджиите викаха и плющяха с камшици в опит да се доберат до място, което ще съкрати до минимум разстоянието, което господарите им трябва да изминат пеша. Въздухът вонеше на пресни конски фъшкии, стъпкани и размазани по паважа от стотици копита. Досън се замисли дали да не слезе тук и да измине оставащото разстояние пешком, но това би било под достойнството му, затова се задоволи да наругае водача на впряга си, че се бави и не си разбира от работата. Когато най-сетне стигнаха до клуба и портиерът притича със стъпенката, Досън се чувстваше значително по-добре.

Клубът го посрещна с обичайната си атмосфера от тютюнев дим, горещина и музика, на която никой не обръщаше внимание, защото хората идваха тук да разговарят. Досън даде куртката си на едно слугинче, което я взе, поклони се и изтича нанякъде. Когато влезе в голямата зала, неколцина мъже се обърнаха да аплодират завръщането му с различна степен на задоволство и сарказъм. Врагове и почитатели. Досън се сгъна в поклон, който можеше да се чете и като признателност, и като насмешка — според случая, — после си взе чаша подсилено вино и тръгна към по-малките зали вляво.