Пътят на дракона

— Не мога. Получих писмо от Коме Медеан. Забранява ми да търгувам от негово име.

— И ти какво, свиваш се на топка като сритано пале? Заради някакво писмо? Големият шеф със сигурност ще се впечатли дълбоко. Ставай, хайде.

Ситрин се отпусна в леглото и прегърна възглавницата. Калъфката миришеше гадно, но какво от това.

— Не можеш да ми нареждаш, капитане — каза тя. Постара се последната дума да прозвучи като обида. — Плащам ти, така че ще правиш каквото ти кажа. Махай се.

— Няма да ти позволя да захвърлиш всичко, за което се стара толкова.

— Постарах се да опазя парите на банката и го направих. Значи си прав. Аз печеля. А сега се махай.

— Това не ти е достатъчно. Искаш още.

— Камъните искат да летят — каза тя. — Но нямат криле.

— Намери начин — каза той, нежно почти.

Това преля чашата. Ситрин изкрещя в пристъп на нечленоразделен гняв, надигна се и хвърли с всички сили възглавницата по него. Не искаше да плаче повече, а ето че той я беше разплакал отново.

— Казах ти да се махнеш! — изкрещя тя. — Никой не те иска тук! Прекратявам договора ти. Вземи си надницата и хората, излез и заключи вратата след себе си.

Уестер се дръпна. Сърцето на Ситрин се сви, закънтя на кухо, но вече не можеше да върне думите си. Капитанът се наведе, вдигна възглавницата с два пръста и я метна леко към нея. Възглавницата падна на леглото до Ситрин с мек звук като от удар в корема. Уестер побутна с крак един от празните мехове, после въздъхна и каза:

— Помни, че съм се опитал да те вразумя.

Обърна се. Тръгна си.

Ситрин бе очаквала болката, стегнала се бе да я посрещне, затова не мисълта, че го вижда за последно, я изненада. Изненада я, че макар да бе знаела какво ще стане, макар да се беше подготвила, отчаянието въпреки всичко я заля. Сякаш нещо бе умряло на половината път между гърлото и сърцето ѝ, свило се беше там, в тялото ѝ, и гниеше. Чу го да слиза по стълбите, всяка стъпка — по-тиха от предишната. Грабна мръсната възглавница и задуши в нея вика си. Крещя сякаш с дни, тресеше се цялата от глад и изтощение, от отровата на виното и бирата. Мускулите на гърба и корема ѝ се гърчеха в спазми, но да спре писъците и хлиповете ѝ беше невъзможно. Със същия успех би мога да спре да диша.

Долу се чуваха гласове. Маркъс Уестер и Ярдем Хейн. Ярдем избоботи нещо. Началото и краят се изгубиха, само в средата Ситрин различи познатото „да, сър“, не като думи, а като мелодика. После се чу по-слаб, по-тънък глас. Хлебарката сякаш.

Всички щяха да си тръгнат. Всички.

Нямаше значение.

Нищо нямаше значение. Родителите ѝ бяха умрели толкова отдавна, че не ги помнеше. Магистър Иманиел, и Кам, и Безел, и те също бяха мъртви. Градът на детството ѝ беше станал на пепел. А банката, единственото, което беше постигнала сама, щеше да ѝ бъде отнета веднага щом пристигнеше ревизорът. На фона на всичко това раздялата с няколко прости охранители едва ли имаше значение.

Но имаше.

Бавно, много бавно бурята в нея утихна. Навън се беше стъмнило и по прозореца барабанеше ситен дъждец. Ситрин посегна към бутилката до леглото си и с изненада установи, че е празна. Какво пък, имаше още една. И бъчонката с пиво. Всичко щеше да се нареди. Само трябваше да си върне някак силите. Още няколко минутки — и готово.

Още събираше сили, когато чу стъпките. Първо ритмичен тропот в долния край на стълбището, а после, преди първият чифт стъпки да е стигнал догоре, се чу още един, по-тежък. Нещо се удари в стената на къщата и Ярдем изсумтя. Долетя мокър звук, все едно дъждовна вода се стича от улука, но този идваше от по-близо. Появи се светлина. Фенер в ръката на Уестер. А зад него — Ярдем Хейн и двамата охранители картадами, помъкнали медна вана, дълга четири стъпки, ако не и повече.

— Трябваше да я донесем, пък после да я пълним — каза Енен с напрегнатия глас на човек, който носи нещо тежко.

— За следващия път ще знаем — отвърна Маркъс.

Ситрин ги видя как слагат ваната на пода. Висока беше до коляното на Маркъс и нещо се плискаше в нея.

— Какво правите? — попита Ситрин. Гласът ѝ прозвуча треперливо.

Ярдем не ѝ обърна внимание. Вместо това подаде на капитана кръгла каменна купичка и почна да пали свещите и лампите в голямата стая. Двамата картадами ѝ кимнаха и заслизаха обратно по стълбите. Ситрин се надигна на лакът. Маркъс тръгна към нея и преди тя да реагира, я сграбчи за косата и я измъкна от леглото. Коленете ѝ се удариха в пода и болката я прониза чак до мозъка.

— Какво правиш?! — извика тя.

— Опитах с добро — каза Уестер и я натика във ваната. Водата беше топла. — Съблечи тия дрипи, иначе аз ще го направя.