Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Когато спряха в Инентай да дадат почивка на конете и да купят провизии, Басрахип тръгна по улиците като дете, вървеше и зяпаше в изумление всяка следваща сграда. Именно тогава на Гедер му хрумна, че в някои отношения двамата със свещеника не са чак толкова различни. Басрахип беше живял с истории за света, без да го е виждал с очите си. Животът на Гедер беше протекъл по подобен начин, само дето неговият личен храм беше съграден от книги и оформен от представата му за дълг и отговорност. И въпреки това, в сравнение със свещеника, Гедер беше светски човек. Виждал беше картадами и тимзини, синаи и тралгуни. Басрахип познаваше само първокръвни, при това от собствения си вид, към който се числяха и хората от съседните на храма селца. При вида на първокръвен с тъмна кожа или с руса коса Басрахип се дивеше все едно е открил нова раса.
Като го гледаше как се движи най-напред предпазливо, а сетне с все по-голяма увереност по улиците и пътищата, Гедер придоби бегла представа какво е имал предвид баща му, когато говореше за радостта да видиш как детето ти открива света. Самият той преоткриваше неща, които доскоро му бяха убягвали като естествена част от градския пейзаж, а сега задържаха погледа му заради вълнението, което предизвикваха у новия му приятел и съюзник. Когато най-сетне пристигнаха в Камнипол в края на лятото, Гедер съжаляваше, че пътуването им е свършило.
А сега и баща му, който незнайно защо изглеждаше притеснен от откритията на сина си.
— Сигурно още не сте избрали място за този нов храм? На изгубената богиня и прочие?
— Мислех си да е някъде близо до Кралски шпил — каза Гедер. — В старата палата на тъкаческата гилдия например. Празна е от години. Сигурно ще се радват, ако някой се нагърби със стопанисването ѝ.
Лерер изсумтя неутрално. Басрахип се зае да сгъне знамето. Лерер кимна на свещеника, после хвана Гедер за лакътя и го поведе към коридора с бавна небрежна стъпка. Гедер със закъснение усети, че баща му го е отделил от Басрахип. Тъмната каменна облицовка поглъщаше дневната светлина, а слугите незнайно защо си бяха намерили работа другаде.
— Онова есе — каза баща му. — Още ли работиш по него?
— Ами, не всъщност. Събитията го надраснаха. Идеята ми беше да опиша търсенето на район, който се свързва с Морад и падането на Драконовата империя, но после се сдобих с богинята, историята на храма и прочие. Информацията е толкова богата, че още не съм я осмислил и наполовина. Няма смисъл да пиша, докато не се запозная подробно с темата, нали така? Ами ти? Последните новини какви са?
— С нетърпение чаках да прочета есето ти — каза Лерер, повече на себе си сякаш. После вдигна очи и се усмихна старателно. — Сигурен съм, че новини пристигат всеки ден, но засега успешно предпазвам слуха си от тях. Тия копелета и техните дворцови игрички. Дори да живея толкова дълго, че да видя как драконите се завръщат, пак няма да им простя какво ти сториха във Ванаи.
Последната дума образува топка в стомаха на Гедер. Мъка и гняв бяха изкопали дълбоки бразди около устата на баща му. Гедер потисна глупавия импулс да се пресегне и да ги изглади с палец.
— Нищо лошо не се случи във Ванаи — каза той. — Тоест, да, изгоря. Това не беше хубаво. Но не беше и толкова лошо, колкото го изкараха. Няма проблем, наистина. В крайна сметка.
Лерер го погледна в очите, съсредоточено, сякаш да прочете в дълбокото. Гедер преглътна. Нямаше представа защо пулсът му така се е ускорил.
— В крайна сметка, казваш — повтори замислено Лерер, после плесна сина си по рамото. — Радвам се, че се върна.
— И аз се радвам — отвърна Гедер, мъничко твърде бързо, за да е убедително.
След кратко изкашляне икономът се появи в коридора.
— Простете, господа, но Джори Калиам е тук и пита за сър Гедер.
— О! — възкликна Гедер. — Той още не е виждал Басрахип. Къде е? Не си го оставил да чака в двора, нали?
Лерер дръпна ръката си от рамото му. Гедер остана с чувството, че пак, незнайно как и в какво, е сбъркал.
— Негово благородие е в предната стая — каза икономът.
Когато Гедер влезе, Джори стана от стола до прозореца. Лятото в столицата беше позагладило мършавото му лице. Гедер се усмихна. Двамата стояха и се гледаха. Гедер прочете в изражението на Джори собственото си колебание — какво трябваше да направят, да си стиснат ръцете, да се прегърнат, да се поздравят според етикета? И когато се засмя, Джори първо се усмихна глуповато, после също се засмя.