Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Котвената светлина гореше с ярък, спокоен, сякаш символичен пламък, уверен и бодър сред тайнствените сенки на нощта. Когато минавах по обратния път към кърмата по другия борд, забелязах, че страничната въжена стълба, очевидно спусната през борда за капитана на влекача, когато той бе дошъл да отнесе писмата ни, не бе изтеглена обратно горе, както би трябвало да бъде. Бях неприятно подразнен от това, защото акуратността в някои дребни неща е всъщност душата на дисциплината. После разсъдих, че сам бях безусловно освободил моите офицери от дежурство и че с тази си постъпка попречих да поставят редовна вахта при котвата и да се погрижат съответно и за останалите неща. Зададох си въпроса, дали е разумно въобще да се меся в установения ред за дежурства, дори и да изхождах от най-доброжелателни съображения. Постъпката ми би могла да ме направи да изглеждам особняк. Кой знае как онзи там мой помощник с невъзможните бакенбарди бе „обяснил“ поведението ми и какво мислеше целият кораб за това несъблюдаване на установения от техния капитан ред. Ядосах се на себе си.
Понечих сам да прибера стълбата — не от някакво угризение, разбира се, а просто механически. Една странична стълба от този вид естествено е нещо леко и се измъква лесно, обаче в резултат на енергичното ми теглене, което би трябвало да я прехвърли през борда, тялото ми само почувствува едно съвсем неочаквано дръпване напред. По дяволите, това пък какво беше!… Бях така поразен от неподвижността на тази стълба, че останах вцепенен като дърво, опитвайки се като онзи глупак, моя помощник, да си обясня какво става. Накрая, разбира се, подадох глава над перилата.
Сянката от борда на кораба образуваше непроницаем пояс върху мрачната, със стъклен блясък повърхност на водата. Все пак веднага забелязах нещо продълговато и светло да плава съвсем близо до стълбата. Преди да успея да направя каквато и да било догадка, слаб проблясък на фосфоресцираща светлина, излъчен сякаш внезапно от голото тяло на мъж, протрептя в сънната вода с неуловимата тиха игривост на лятна светкавица върху нощното небе. Със затаен дъх видях да се разкриват пред втренчения ми поглед в зеленикавата мъртвешка светлина чифт ходила, дълги крака и широк сивобелезникав гръб, потопен чак до шията. Едната ръка, на повърхността, стискаше здраво най-долната стъпенка на стълбата. Беше цял, без главата само. Труп без глава! Пурата падна в зиналата му уста, цопна леко с кратко изсъскване, което прозвуча съвсем отчетливо сред пълната тишина наоколо. Това, предполагам, го накара да вдигне лицето си — неясен блед овал в сянката на кораба. Но дори и тогава едва можех да различа там долу формата на чернокосата му глава. Все пак това бе достатъчно да прогони ужасното вледеняващо усещане, което ме бе стегнало в гърдите. Моментът на празни възклицания бе също така отминал. Покачих се на резервния рангоут и се наведох над перилото колкото ми бе възможно, за да доближа очи до тази загадка, която плаваше на повърхността край борда на кораба.
Човекът бе увиснал над стълбата като плувец, който си почива, а морето святкаше около нозете му при всяко помръдване и в тази светлина той изглеждаше призрачен, сребрист, сякаш беше риба. И също като риба продължаваше да бъде ням. Нито пък правеше някакво движение да излезе от водата. Беше просто невероятно, че не е направил опит да се качи на борда, а странно обезпокоително бе и подозрението, че може би не желаеше това. Първите ми думи бяха подбудени тъкмо от обезпокоителното съмнение, което ме бе обзело.
— Какво се е случило? — запитах с обичайния си тон, говорейки надолу към лицето, обърнато точно срещу морето.
— Схващане — отговори то с не по-висок глас. И после с лека тревога: — Чуйте, няма нужда да викате никого.
— Нямах намерение — рекох аз.
— Сам ли сте на палубата?
— Да.
Някак си имах впечатлението, че е готов да пусне стълбата и да си отплува надалеч, извън моя кръгозор — там, откъдето така тайнствено бе дошъл. Но за момента, с вид на човек, който току-що е изплувал от дъното на морето (без съмнение това бе най-близката земя до кораба), той поиска само да узнае колко е часът. Казах му. А той, там долу, продължи да опипва почвата:
— Предполагам, че капитанът ви си е легнал?