Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Сигурен съм, че не е — отговорих.
Изглежда, че се бореше със себе си, защото чух нещо като сподавен, горчив шепот на двоумение: „Каква полза?“ Следващите му думи бяха изречени с колебливо усилие.
— Слушайте, човече. Можете ли да го извикате тихичко навън?
Реших, че е дошло времето да се издам.
— Аз съм капитанът.
Чух едно „За бога!“, прошепнато на повърхността на водата. Фосфоресциращата светлина блесна във въртежа на водата около краката му, а другата му ръка хвана стълбата.
— Казвам се Легат.
Гласът бе спокоен и решителен. Хубав глас. Самообладанието на този човек бе успяло някак си да предизвика у мен същото състояние. Съвсем тихо отбелязах:
— Трябва да сте много добър плувец.
— Да. Във водата съм фактически от девет часа. За мен въпросът сега е дали да пусна тая стълба и да продължа да плувам, докато потъна от изтощение, или да се кача тук на кораба.
Чувствувах, че това не са просто думи, изречени от отчаяние, а действителен въпрос за разрешаване от един силен дух. Оттук би трябвало да разбера, че той е млад: наистина само младите се сблъскват с такива ясно разграничени проблеми. Но в онзи момент то бе чиста интуиция от моя страна. Някаква тайнствена връзка бе вече установена между нас двамата — пред очите на безмълвното и мрачно тропическо море. И аз бях млад, достатъчно млад, за да се въздържа от всякакви забележки. Изведнъж човекът във водата започна да се изкачва по стълбата и аз бързо се махнах от перилата, за да отида и донеса някакви дрехи.
Преди да вляза в кабината си, спрях, ослушвайки се в коридора до най-долното стъпало на трапа. През затворената врата на каютата на първия помощник се чуваше слабо хъркане. Вратата на втория помощник бе отворена, закачена за куката, но от тъмното вътре не идваше никакъв звук. И той беше млад и сигурно спеше като пън. Оставаше прислужникът, но нямаше вероятност той да се събуди, преди да бъде повикан. Взех една пижама от моята каюта и когато се върнах на палубата, видях голия мъж от морето, светещ с белотата си в мрака, седнал на люка, с лакти на коленете, хванал главата си с ръце. В един миг само той скри влажното си тяло в пижамата със същия десен на сиви райета, както тази, която носех аз, и ме последва като мой двойник на малката куверта отзад. Поехме отдясно на кърмата един до друг боси и мълчаливи.
— Какво се е случило? — запитах с приглушен глас, като взех лампата от компасната рубка и я вдигнах към лицето му.
— Отвратителна работа.
Имаше сравнително правилни черти, хубава уста, светли очи под малко тежки, тъмни вежди, гладко квадратно чело, никакви косми по бузите, малки кафяви мустаци и добре оформена кръгла брадичка. Изразът му бе съсредоточен, потънал в мисли, под проучващата го светлина на лампата, която държах пред лицето му, израз, какъвто можеше да има човек, който усилено размишлява в самотата си. Пижамата ми бе тъкмо за неговия ръст. Добре сложен млад мъж, най-много на двадесет и пет. Той захапа долната си устна с върха на белите си равни зъби.
— Да — рекох, поставяйки лампата обратно в рубката. Топлата, тежка тропическа нощ отново погълна главата му.
— Там оттатък има един кораб — промърмори той.
— Да, зная. „Сефора“. Знаехте ли за нас?
— Нямах и най-малката представа. Аз съм помощник-капитанът на онзи кораб… — Замълча и се поправи. — По-право бях.
— Аха! Нещо не е наред?
— Да. Съвсем не наред. Убих един човек.
— Какво искате да кажете? Току-що?
— Не, по време на пътуването. Преди седмици. На тридесет и девет градуса на юг. Като казвам човек…
— Пристъп на гняв — подсказах аз уверено.
Неясната тъмна глава като моята като че ли кимна незабележимо над призрачната сивота на пижамата ми. Сякаш в нощта бях изправен лице с лице със собственото си отражение в дълбините на някакво мрачно и огромно огледало.
— Хубава работа, един възпитаник на „Конуей“ да си признава такова нещо — прошепна моят двойник отчетливо.
— Вие сте възпитаник на „Конуей“?
— Да — рече той, сякаш уплашен. После продължи бавно: — Може би и вие също…
Така беше, но понеже бях няколко години по-стар, бях завършил, преди той да е постъпил. След бърза размяна на дати се възцари мълчание и неочаквано се сетих за моя невъзможен помощник със страхотните бакенбарди и умствени способности от рода на „За бога — това е невъзможно“. Моят двойник ме върна към мислите си: