Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Това определено е един от начините за постигане на такава цел, кралю господарю — потвърди ирландският друид.
— Не е вярно! — викнах аз и получих още един удар от мечите нокти на сребърния наконечник, покриващ ръката на Лохолт.
— Мога да премахна магията — продължи спокойно Талиезин, — но това трябва да стане докато лорд Дерфел е жив, защото той я е поръчал. А ако е махна сега, когато слънцето залязва, няма да мога да го направя както трябва. Трябва да я махна на зазоряване, кралю господарю, защото магията трябва да се отстрани когато слънцето изгрява иначе вашата кралица завинаги ще си остане бездетна.
Мордред отново погледна към Фергал и малките кости, вплетени в брадата на друида дръннаха, когато той кимна с глава в знак на съгласие.
— Той казва истината, кралю господарю.
— Той лъже! — викнах аз.
Мордред прибра меча си в ножницата.
— Защо ми предлагаш това Талиезин? — попита той. Талиезин вдигна рамене.
— Артур е стар, кралю господарю. Силата му намалява. Друидите и менестрелите трябва да търсят покровителство там, където силата тепърва започва да расте.
— Моят друид е Фергал — каза Мордред. Мислех, че кралят е християнин, но не се изненадах като чух, че отново се е върнал към езичеството. Мордред никога не е бил добър християнин, макар, да подозирах, че това бе най-малкият му грях.
— За мен ще е чест да науча нови неща от моя брат — каза Талиезин с поклон към Фергал, — и ще се закълна да следвам неговите съвети. Не искам нищо, кралю господарю, освен да ми дадете възможност да използвам малките си способности за вашата голяма слава.
Той говореше гладко, от устата му се лееше мед. Не му бях давал злато за никакви магии, но всички му повярваха, включително Мордред и Арганте. Така светловеждият Талиезин ми подари още една нощ живот. Лохолт бе разочарован, но Мордред му обеща заедно с ръката и душата ми щом се зазори и това го утеши.
Накараха ме да допълзя обратно до колибата. По пътя ме биха и ритаха, но бях жив.
Амхар свали от врата ми въжето от косми, после с ботуш ме тласна в колибата.
— Ще се видим призори, Дерфел.
Слънцето ще свети в очите ми, а на гърлото си ще чувствам меч.
Онази нощ Талиезин пя на хората на Мордред. Бяха се събрали в недовършената църква, която Сенсъм бе започнал да строи в Каер Кадарн и която сега служеше като замък без покрив и с порутени стени. Там Талиезин ги омагьосваше с музика. Никога преди това и никога след това не съм го чувал да пее така хубаво. Най-напред като всеки менестрел, заел се да забавлява воини, той трябваше да се бори с бръщолевенето на гласовете, но постепенно талантът му ги накара да млъкнат. Той си акомпанираше с арфата. Беше решил да пее тъжни песни, но те бяха толкова красиви, че копиеносците на Мордред слушаха в захлас. Дори кучетата престанаха да лаят и цялата нощ, докато Талиезин Менестрела пееше, те тихо лежаха. А ако случайно Талиезин се забавеше твърде дълго след поредната песен, копиеносците започваха да го подканят да запее следващата. И така гласът на певеца заглъхваше с последните тонове на една мелодия и веднага се извисяваше подел нови стихове, но винаги внушаваше утеха и спокойствие. Хората на Мордред пиеха и слушаха, накрая пиенето и песните, ги накараха да заплачат, а Талиезин продължаваше да пее. Сенсъм и аз също слушахме, и също плакахме, докоснати от неземната тъга на тъжните мелодии, но с напредването на нощта Талиезин започна да пее приспивни песни, сладки приспивни песни, нежни приспивни песни, които галеха слуха на пияните мъже и затваряха очите им, а докато той пееше навън ставаше все по-студено и над Каер Кадарн се спусна мъгла.
Мъглата стана по-плътна, а Талиезин продължаваше да пее. Дори светът да преживее управлението на хиляда крале едва ли хората щяха пак да чуят така прекрасно изпети песни. И през цялото време мъглата обгръщаше върха на хълма, парите замъглиха светлината на огньовете, а песните изпълваха мрака като песни на духове, чието ехо достигаше до нас от страната на мъртвите.
После, в тъмното, песните свършиха и се чуваха само нежните акорди от арфата, а на мен ми се струваше, че тези акорди идват все по-близо и по-близо до нашата колиба и до стражите, който седяха на влажната трева и слушаха музиката.
Звукът от арфата дойде още по-близо и накрая сред мъглата видях Талиезин.
— Донесох ви медовина — каза той на часовите, — разделете си я.
И той извади един затворен буркан от торбата си и го подаде на един от стражите, а докато те си подаваха буркана от ръка на ръка, той запя. Изпя най-нежната от всички песни, изпълнили небето тази нощ, приспивна песен, която можеше да затвори очите дори на един разбунен свят и стражите наистина заспаха. Един по един те се килваха на една страна, а Талиезин продължаваше да пее, гласът му стелеше вълшебството си над цялото укрепление, и едва когато единият от стражите започна да хърка той спря да пее и свали ръка от струните на арфата.