Господарят на войната

Край един от огньовете открих Амхар. Спеше с отворена уста, така и умря. Забих копието в отворената му уста, и почаках колкото да го видя, че отваря очи и да се уверя, че душата му ме е познала, а след това като разбрах, че ме е познал, натиснах копието, — то стигна до врата, до гръбнака му и потъна в пръстта под Амхар. Той се разтресе докато го убивах и последното, което видя душата му на този свят бе моята усмивка. После се наведох, измъкнах от колана му въжето, изплетено от моята брада, взех си и Хюелбейн и излязох от църквата. Искаше ми се да потърся и Мордред и Лохолт, но все повече мъже се събуждаха вече и един даже викна по мен да пита кой съм, така че се измъкнах навън и потънах в мъглата. После побързах нагоре към върха, където ме чакаха Талиезин и Сенсъм.

— Трябва да вървим! — изхленчи Сенсъм.

— Има юзди край укреплението — каза ми Талиезин.

— Мислиш за всичко — казах аз с възхищение. Преди да тръгна хвърлих остатъците от брадата си в малкия огън, на който се бяха топлили моите стражи, и когато видях и последният кичур да пламва и да се превръща в пепел последвах Талиезин към северната стена на укреплението. Той намери в тъмното двете юзди, след това се изкачихме на бойната платформа и там скрити от мъглата, невидими за стражите, ние се прехвърлихме през стената и се спуснахме надолу по склона. Мъглата свърши на половината разстояние до подножието на хълма и ни продължихме с бърз ход през поляната, където нощем спяха повечето коне на Мордред. Талиезин събуди две от животните като нежно погали ноздрите им и тихо запя току в ушите им. Те спокойно му позволиха да им сложи юздите.

— Можете ли да яздите без седло, лорд — попита ме той.

— Тази нощ и без кон мога, ако трябва.

— Ами аз? — попита Сенсъм след като аз се метнах на гърба на единия кон.

Погледнах надолу към него. Прииска ми се да го оставя насред поляната, защото цял живот е бил такъв предател. Нямах никакво желание да продължавам противното му съществуване, но тази нощ можеше и да ни бъде от полза, затова се наведох и го издърпах да седне зад мен.

— Би трябвало да те оставя тук, епископе — казах аз, след като той се настани зад мен. Не получих отговор, само две ръце здраво ме хванаха през кръста. Талиезин бе отворил портата на оградата, опасваща цялата поляна, и сега извеждаше втория кон през нея.

— Мерлин каза ли ти какво да правим сега? — попитах аз менестрела.

— Не, лорд, но благоразумието предполага да отидем до крайбрежието и да потърсим лодка. При това трябва да побързаме, лорд. Сънят няма да трае вечно на онзи връх, а щом открият, че ви няма, ще пратят хора да ни търсят.